Джена й бе оставила четка и гребен. Мериъл се среса и горе-долу успя да си придаде приличен вид. После събра всичките си сили и решително слезе долу, в света на нормалните.
Ренборн и генерал Еймс бяха в трапезарията и закусваха. Кемал също бе там. Макар че в Уорфийлд се ползваше с уважение, все пак там на него гледаха като на слуга. Но в Холиуел, не толкова внушително имение, към него се отнасяха като към почетен гост. Това може би се дължеше и на факта, че генералът и Джена бяха живели дълги години в Индия.
Щом влезе, всички се извърнаха и впериха погледи в нея. Тя спря, изчерви се и си припомни защо бе избрала да живее извън обществото. Джена стана с усмивка.
— Колко добре изглеждаш, Мериъл! Идваш тъкмо навреме, за да се присъединиш към нашия малък военен съвет.
Значи обсъждаха нейния живот. След като си взе едно варено яйце и топла препечена кифла от подноса върху бюфета, Мериъл пое чашата чай, която Джена й бе наляла, и седна на масата срещу Ренборн.
Той й се усмихна топло.
— Тъкмо им разказах цялата история, както и защо снощи толкова неочаквано се появихме в Холиуел Грейндж. — Изгледа я внимателно. — Казах им също, че сме решили да се оженим.
Еймс се намръщи.
— Това е най-доброто решение, но наистина ли го желаете, лейди Мериъл?
Генералът не е съвсем сигурен дали съм наред с ума си, осъзна Мериъл. Време беше да прескочи още една бариера. Преглътна тежко и изрече:
— Да.
— Ти говориш! — радостно възкликна Джена. — Много скоро ще можем да се наклюкарстваме. Разбира се, аз говоря и за двама, но е много по-добре, когато и ти участваш.
Мериъл погледна към Кемал и видя весели пламъчета да танцуват в тъмните му очи. Явно не бе изненадан, че тя може да говори. Дали винаги бе подозирал, че привидното й малоумие е въпрос на избор? Вероятно. Но бе оставил нещата така, както тя сама бе пожелала. Никой не можеше да си мечтае за по-добър приятел.
Ренборн изглеждаше облекчен. Отчупи парче кифла и рече:
— Очевидно е, че колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре. Въпросът е къде. Дали да отидем до Лондон и да си извадим специално разрешително, или да заминем за Шотландия и да се бракосъчетаем веднага. Смятам, че е по-добре да изберем Шотландия.
Джена поклати глава.
— Един брак в Гретна Грийн завинаги ще ви бележи с позорно петно.
— Освен това така ще потвърдите обвинението, че преследвате богатството й, а лейди Мериъл е една безпомощна жертва — намеси се генералът. — Лондон е по-добрият избор.
Доминик се поколеба.
— Но Лондон е мръсно, миризливо и шумно място. Как ли ще се стори на някой, който толкова години е живял само в провинцията?
Разнесе се мърморене и всички глави се извърнаха към Мериъл. Явно си мислеха, че тя не е способна да понесе неприятните градски условия.
Преди обаче Мериъл да изкаже мнението си, генералът вдигна ръка.
— Няма какво повече да се умува. Можете да вземете назаем моята карета. Не искам да знам накъде ще се отправите. Като съдия съм длъжен да кажа истината на Греъм, ако дойде и ме попита. Така че е по-добре да не знам.
— Много великодушно от ваша страна, че ни помагате, генерал Еймс — тържествено заяви Ренборн.
— Вие спасихте Джена. Няма да позволя още едно момиче да бъде затворено без основание в лудница. — Погледът на генерала се насочи към Мериъл. — Но моята помощ ще зависи от разговора ми с лейди Мериъл. След като привършите със закуската си, мила моя, ще се разходите ли заедно с мен в градината?
Това не бе нито заповед, нито предложение. Вкусната кифла изведнъж се превърна на пепел в устата на Мериъл. Сега, след като вече отново бе нормално човешко същество, хората искаха да разговарят с нея. По-скоро искаха да й нареждат какво трябва да прави. Но вече нямаше връщане назад, затова преглътна заседналата на гърлото си хапка с глътка чай и кимна:
— Много добре.
После хвърли предупредителен поглед към Ренборн, чийто смисъл бе, че не желае да решават съдбата й в нейно отсъствие, и излезе навън с генерал Еймс. Спомняше си го от посещението си в Камбей — още тогава я плашеше и смущаваше. Също като чичо й Греъм и той излъчваше стоманена енергия, която я караше да изпитва желание да изчезне тихомълком в най-близкия храст.
Еймс явно бе усетил нервността й, защото отначало повървяха в мълчание. Генералът се опираше на бастун със сребърна дръжка. Макар че градината не бе много голяма, бе добре поддържана и с открити пътеки, които я правеха по-просторна. Дори зеленчуковата част радваше окото със спретнато подредените лехи, отрупани с реколта.
Пътеката ги изведе до каменна ограда, покрай която се редяха овощни дръвчета. Генералът спря и огледа узрелите праскови.