Мериъл тръсна глава, за да отпъди приятните видения, и рече:
— Аз не съм толкова млада, колкото изглеждам, генерал Еймс. Освен това съм живяла сред природата.
Нетърпелив да приключи с този неудобен въпрос, генералът бързо кимна.
— Предполагам, че разбираш напълно какво предприемаш.
Стигнаха до едно разклонение на пътеката. Генералът зави наляво към къщата, а Мериъл каза:
— Бих искала да се поразходя още малко.
Той се поколеба.
— Не се отдалечавай много. Смятам, че Ренборн ще иска по-скоро да тръгнете за Лондон. Трябва да дам някои нареждания.
Без да каже нищо за сбогуване, Мериъл се запъти вдясно. Имаше нужда за малко да остане сама.
Глава 32
Вървеше по каменната пътека, която лъкатушеше през красиво подредени цветни лехи. Пътеката описваше кръг и свършваше точно при малка дървена пейка, оградена с висок жив плет. В средата растяха красиви розови храсти, а сред тях бълбукаше фонтан със скулптура на момче, държащо делфин.
С въздишка се отпусна на тревата край фонтана. Беше изминал само час, откакто бе станала нормална, и вече се чувстваше толкова уморена. Изхлузи обувките и чорапите си, за да почувства хладната трева под краката си. Ах, какво вълшебство!
Излегна се и се загледа в двойка малки бели пеперуди, които танцуваха безгрижно, издигайки се все по-високо и по-високо над живия плет. Всичко в природата бе обхванато от еуфорията на обновлението.
Нежният плясък на водата, която бликаше от устата на делфина, уталожи напрежението в гърдите й. Трябваше да бъде силна, иначе изискванията на света щяха да я поробят. Дали си заслужаваше да бъдеш нормален?
Може би не… Ала Ренборн беше. Въпреки топлите слънчеви лъчи споменът за нежността и страстта им от предишната нощ я накараха да потрепери от желание. Чувстваше се толкова добре с него. Макар че през по-голямата част от живота си бе живяла почти без човешка близост, сега, след като я бе изпитала, не искаше да я изгуби. Жалко, че не можеха да бъдат заедно, без да са обвързани в брак, ала съдейки по реакцията на останалите, той навярно имаше право за това.
С неохота си помисли, че вече е време да се връща в къщата, когато дочу някакви гласове. След миг ги разпозна — Джена и Кемал. Седна на тревата и изгледа намръщено босите си крака. Не, поне още малко щеше да остане така.
— Каква хубава сутрин — каза Джена. — Нека да поседнем на пейката.
Мериъл чу тихото изскърцване на дървото, когато двойката се настани при градинката с фонтана и надникна през една малка пролука в плета. Виждаше ги съвсем ясно. Макар че бяха седнали в двата края на пейката, тя усети някаква неуловима близост помежду им.
Ако беше истинска дама, щеше да разкрие присъствието си. Ала понеже все още не бе станала истинска дама, предпочете да не се издава, надявайки се, че двамата скоро ще си тръгнат.
Джена вдигна глава, излагайки лицето си на слънчевите лъчи.
— След пребиваването ми в онази ужасна лудница вече не приемам нещата като неотменима даденост. Всичко ми се струва особено ценно. Свежият въздух. Слънцето. Свободата да идвам и да си отивам, когато ми се прииска.
— Сигурно женското отделение в някой индийски дворец никак нямаше да ви се понрави — отбеляза Кемал с дълбокия си глас. — За жените, които живеят там, има много слънце и всякакви удобства, но малко свобода.
— Посещавала съм жени в харема. Бих полудяла там. — След кратко мълчание Джена се извърна към Кемал. — От разговора ни заключих, че сте образован човек. Със сигурност сте заемали висок пост във вашата страна. Защо сте напуснали дома си и сте дошли в тези чужди и толкова далечни земи?
Кемал се поколеба, сякаш се чудеше как да отговори.
— Наистина заемах висок пост. Животът ми беше изцяло посветен на войната. След това се наложи да отведа лейди Мериъл в Камбей, където бях помолен да я придружа до Англия. Осъзнах, че съдбата ми предлага да заживея в мир. — После добави с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха: — И да изкупя греховете си.
Мериъл очарована наблюдаваше спокойния му профил. Защо тя не знаеше тези неща за него? Но всъщност никога не се бе сещала да му задава въпроси, защото се бе превърнал в неотделима част от живота й. Все едно да пита вятъра и дъжда защо ги има.
— Някога съжалявали ли сте, че сте дошли в Англия?
Кемал се усмихна.
— Няма нищо по-умиротворително от една градина. Аз избрах правилния път.
— Радвам се. — Джена помълча за миг и добави: — Знаете ли, че майка ми беше индийка? Аз съм колкото индийка, толкова и англичанка.