Отърси се от спомена и продължи:
— Кенет тъкмо рисуваше сцена от Ватерло и се заговорихме. Аз бях младши офицер от кавалерията, а той — капитан на стрелковата част, но и двамата бяхме участвали в сражението и се почувствахме близки. Кенет бе командвал млади офицери като мен и разбираше отлично как ми се е отразило преживяното, може би дори по-добре от мен самия. Когато портретът на приятелката ми бе завършен, Кенет и Ребека вече кажи-речи ме бяха осиновили. От години съм чест гост в дома им. Затова няма да се учудят, като ме видят на прага си.
Мериъл бавно кимна.
— Звучи… приемливо.
Тя наистина се нуждаеше от спокойно място, където да отдъхне след преживяното, макар по изражението на лицето й да личеше, че много не се надява да го намери.
— Чукчето е вдигнато, което означава, че още са в града — каза Доминик, когато каретата спря пред красивата ъглова къща. — Някога това място е принадлежало на бащата на Ребека, сър Антъни Сийтън, президент на Кралската академия. Чувала ли си за него?
Мериъл кимна. Сър Антъни, очарователен мъж, щеше да бъде поласкан да разбере, че дори една напълно откъсна от света отшелничка е чувала за него.
— Когато Кенет и Ребека се ожениха, сър Антъни им подари тази голяма къща, а за себе си и съпругата си купи по-малка в съседство — обясни Доминик. — На долния етаж бе избита врата, така че двете семейства да могат да си ходят на гости, но в същото време да си запазят известно уединение. Не съм виждал друго подобно домакинство.
Доминик смяташе да влезе сам в къщата на Кимбъл и да обясни положението, но Мериъл напусна каретата веднага след него. Беше без чорапи, само с обувки. Бледа, облечена като слугиня и с вид на човек, който всеки миг ще се разпадне, тя представляваше доста странна гледка дори за Лондон.
Скоро след като бяха посрещнати от прислужницата, едно малко момче се втурна в преддверието.
— Чичо Доминик!
Доминик се усмихна, грабна детето и го вдигна високо във въздуха.
— Не е зле първо да кажеш „добър ден“, вместо веднага да нападаш! — засмя се младият мъж. После се извърна към Мериъл и добави: — Запознай се с почтения Майкъл Сийтън Уайлдинг.
Наведе се към момчето и тържествено обяви:
— Представям ти лейди Мериъл Греъм, която ме удостои с честта да се съгласи да стане моя съпруга.
Докато момчето се покланяше, от горния етаж се разнесе весело гласче:
— Чичо Доминик, изглежда няма да ме чакаш да порасна!
Доминик вдигна глава и видя осемгодишното червенокосо момиченце, което се спускаше по стълбите, облечено, в изцапана с бои работна дреха.
— Съжалявам, Антония — извинително рече той, — но се боях, че през следващите десет години щях да вехна по теб, а ти накрая щеше да разбиеш сърцето ми, като откажеш да се омъжиш за мен.
— Много вероятно. — Малкото момиче грациозно се поклони. — Добре дошли, лейди Мериъл.
Следващата, която се появи, бе Ребека Уайлдинг, облечена в работна риза, почти толкова изцапана, колкото и тази на дъщеря й.
— Доминик, колко се радвам да те видя! Доста време мина от последната ни среща. Правилно ли чух нещо за бъдеща съпруга? — Очите й се разшириха, когато видя Мериъл, и лешниковите им дълбини заблестяха със страстния пламък на очарован художник.
Една красива хрътка приближи бавно и се отърка в краката на Доминик, докато по стълбите слезе и последният член на семейството — едър здравеняк, широкоплещест и силен като пристанищен хамалин, от когото се носеше лека миризма на терпентин.
— Гледай ти, каква суматоха — заяви Кенет Кимбъл, докато оглеждаше препълненото преддверие. — Май изпускам нещо?
Докато приключат и с последните представяния, изникнаха и две котки, а Мериъл изглеждаше така, сякаш ще припадне всеки миг. Доминик обви собственически ръка около кръста й. Чудеше се как да продължи.
Мериъл сама разреши проблема, като рече:
— Лейди Кимбъл, ще имате ли нещо против, ако се поразходя из градината ви? — Насмешливият й поглед се плъзна към Доминик. — Всичко ще се изясни много по-лесно, ако аз не присъствам.
— Антония, заведи лейди Мериъл в градината и я остави сама — обърна се Ребека към дъщеря си. — А ти, Майкъл, се връщай при уроците си.
Мериъл и Антония излязоха, а кучето и едната котка, огромен сив пух, заситниха царствено след тях.
— Очевидно това е дълга история — рече Кенет, когато останаха сами. — Разкажи ни какво става, Доминик.