И негова.
Уличният шум бе неотделима част от Лондон и Мериъл не разбра, че не е сама, докато мекият женски глас не я попита:
— Мога ли да се присъединя към вас?
Засрамена от предишната си слабост, тя се бе опитала да събере всичките си сили, за да не изложи Доминик пред приятелите му. За щастие градината и мъркащата котка бяха идеалните средства за възстановяването й. Мериъл отвори очи. Светлината на лейди Кимбъл бе опалова, нюансирана и искреше в различни тонове.
— Разбира се, лейди Кимбъл. Простете грубостта ми и оттеглянето ми тук.
— Лондон е доста шумно място за човек, който е израснал в провинцията. — Лейди Кимбъл седна на пейката до Мериъл. Беше на тридесет и пет години и не много по-висока от нея. Кестенявата й коса бе прихваната небрежно. Излъчваше спокойствие. — Хорацио изглежда се е влюбил от пръв поглед във вас, а ми се струва, че сте очаровали и нашия Сив призрак.
— Обичам животните. — Мериъл погали меката козина и се замисли дали Роксана и Джинджър тъгуват за нея. Ако има късмет, след седмица ще си бъде у дома. Но първо трябва да се научи да бъде силна, защото няма нищо привлекателно в една жена, която не може да се справя с най-простите неща от живота.
Лейди Кимбъл се наведе, за да почеше Хорацио, и той доволно изръмжа.
— Ако не възразявате, сватбата ще се състои тук вдругиден.
Мериъл кимна облекчено.
— Скромната церемония в тесен кръг би ми допаднала, лейди Кимбъл.
— Наричай ме Ребека, а аз ще се обръщам към теб с Мериъл. — Облегна се на дървото и замислено продължи: — Когато бях момиче, се замесих в един много неприятен скандал и години след това живях уединено в тази къща. Беше ми много трудно да изплувам от самотата и да се приобщя към обществото.
Мериъл наклони глава на една страна.
— И как се справи?
— Много зле. Кенет трябваше да ме извлече насила за първия ми бал. Ритах и пищях колкото сили имах.
— Сега разбирам защо двамата с Доминик са приятели — сухо отбеляза Мериъл.
— И двамата обичат да ръководят. Дори и с Кенет до мен, първото ми приключение в светското общество беше ужасно. Хората ме гледаха втренчено, шепнеха зад гърба ми, а някои дори ме обиждаха направо в лицето. Но приятелите на съпругата ми ме приеха заради него и много скоро вече се радвах, че отново съм се присъединила към света, защото, макар че студиото ми бе сигурно убежище, лисваше ми многообразието.
Значи приятелите на Кенет някога бяха помогнали на Ребека, а сега тя бе готова да направи същото за друга жена. Беше наистина много благородно от нейна страна, но ситуациите доста се различаваха.
— Мисля, че моето пътуване към обществото ще бъде доста по-дълго от твоето — тъжно заключи Мериъл.
— По-дълго и със сигурност по-тежко. Но с решителност и подходящ спътник без съмнение ще се увенчае с успех. Не си сгрешила с избора на Доминик. Не познавам по-щедър и търпелив мъж от него, с изключение на Кенет, разбира се.
Ребека бе права — Доминик бе истински образец на търпението. И може би бе прекалено идеален за една жена, която бе по-скоро варварка, отколкото благовъзпитана дама.
Гласът на Ребека прекъсна мислите й.
— Има ли нещо специално, което би искала за сватбата си? Или може би те вълнува някакъв въпрос?
Мериъл разбра намека й.
— Да не би да се каниш да ми изнесеш лекция за съпружеските ми задължения? Един много смутен генерал в Шропшир вече направи безуспешен опит в тази насока.
— Не, няма да има никакви лекции, освен ако самата ти не го пожелаеш — обеща й Ребека и я изгледа внимателно. — Но аз бих искала да ти предложа рокля за церемонията. И двете сме приблизително един и същи размер. Разполагам с нещо, което ще ти стои чудесно.
— Благодаря. — Мериъл усети как сълзите овлажняват очите й. Последните дни бяха изострили чувствителността й, а тя мразеше да е толкова уязвима. — Ти си много мила към една луда непозната.
— Изглеждаш ми много по-нормална от половината художници, които познавам. — Ребека стана. — Остани тук толкова дълго, колкото желаеш. Когато си готова, ще те заведа стаята ти — тихо и приятно място в задната част на къща
— Благодаря. — Искаше й се обаче да изрази с повече думи признателността си и за своя изненада, се протегна докосна ръката на другата жена. — Радвам се, че Доминик ме доведе тук.
Ребека стисна топло ръката й.
— Надявам се, че занапред ще се виждаме по-често. Доминик е почти член на семейството, а това означава, че и ти си. — Изведнъж Ребека забеляза избледнялата татуировка около китката на гостенката си и оживено попита: — Какво е това?