— Не се съмнявам! — избухна Кайл и изгледа свирепо Клемънт. — Той се жени за лейди Мериъл Греъм, нали? Така е, нали?
Макар че го предусещаше, потвърждението в погледа на Клемънт бе като плесница през лицето му. Как бе могъл Доминик да го предаде!
И все пак всичко си имаше обяснение — брат му винаги бе мразил факта, че е втори син без никаква собственост, разполагащ само с малка рента и с второстепенно значение в обществото. Бракът му с лудата лейди Мериъл щеше рязко да подобри стила му на живот. Вместо да се задоволи с едно скромно имение, той щеше да разполага с богатство, равно с това на Рексъм. Всичко бе толкова логично!
Как можа да се довери на измамния си брат!
— Къде и кога? — процеди Кайл.
Камериерът само поклати глава. Гневът, който се бе трупал в душата на Кайл, след като узна за смъртоносната болест на Констанца, избухна с пълна сила. Сграбчи слабичкия Клемънт, блъсна го в стената и го стисна за гърлото.
— Кажи ми или, кълна се в Бога, ще те удуша! Къде ще се венчава Доминик за нея?
— В к-къщата на Кимбъл — заекна Клемънт. — О-обаче няма смисъл да се опитвате да спрете церемонията. — Изплашеният му поглед се стрелна към часовника. — Ще е свършила, преди да стигнете. Закъсняхте.
Кайл пусна нещастника и се запъти към вратата. Може би бе твърде късно да спре сватбата, но все още имаше време да извие врата на брат си.
Ребека беше права — струваше си да положиш малко усилия, за да направиш сватбата по-специална. Облечена в копринена рокля с цвят на слонова кост, със сребристорусите си коси, които се спускаха свободни под булото, и с венчето от свежи цветя, Мериъл бе чудно красива. Тя влезе в просторния салон с букет от рози и бръшлян в ръце, а малките й боси крака се подаваха изпод шумолящите копринени поли.
Стаята бе украсена с цветя и зелени клонки. Ребека и Кенет бяха свидетелите. Децата им и родителите на Ребека бяха единствените гости. Мериъл в никакъв случай нямаше да си спомня за сватбения си ден с чувството, че е била лишена от нещо красиво. Нито пък Доминик.
Младият мъж отпъди болезнената мисъл, че след малко ще отреже и последната нишка, свързваща го с брат му. Улови ръката на Мериъл и се извърна към свещеника, който стоеше с гръб към прозорците. Отецът награди с топла усмивка младоженците, както и Сивия призрак, който ги наблюдаваше любопитно от дивана. После започна с плътен глас:
— Скъпи влюбени, събрали сме се днес тук пред очите на Бога…
Познатите думи се носеха край Доминик, изпълвайки го с чувство на покой и щастие. Двамата с Мериъл си принадлежаха един на друг. Когато тя изрече клетвите с мекия си ясен глас, му бе много трудно да повярва, че това е същото момиче, което при първата им среща бе избягало от него.
Обърка се, тъй като свещеникът искаше брачната халка. Купи я предишния ден! Къде ли беше сега? Преди паниката окончателно да го завладее, Кенет извади пръстена, а в очите му блеснаха игриви пламъчета. Голям късмет беше да имаш такъв приятел.
Винаги бе смятал, че когато се жени, брат му ще му бъде кум…
Пропъди мисълта и плъзна пръстена по пръста на Мериъл. Тя го погледна с искрящите си зелени очи. Неговата прекрасна малка варварка, упорита, загадъчна и непредсказуема. Отправи мислена молба към Бог винаги да бъде достоен за нея.
Останалата част от церемонията премина като в мъгла. Накрая чу гласа на свещеника:
— Обявявам ви за мъж и жена! — и последната благословия.
След като Доминик целуна невестата си, гостите се струпаха около тях и със смях и шеги им поднесоха поздравленията си. Доминик беше замаян от щастие. Мериъл беше негова, да я обича, уважава и закриля, докато смъртта ги раздели. Двамата щяха да посрещнат заедно всички изпитания, които ги очакваха.
Не обърна изобщо внимание на суматохата в коридора, докато вратата не се отвори със замах и Кайл не нахлу в стаята с разрошени коси и застрашително изражение. За един безкраен и мъчителен миг погледите им се срещнаха. После Кайл изкрещя:
— Копеле!
Викът му прекъсна смеха и смаяните гости се извърнаха. Мериъл пое дълбоко дъх, местейки поглед от Кайл към Доминик и обратно. Семействата Кимбъл и Сийтън правеха същото. Тъй като никой от присъстващите не ги бе виждал заедно, приликата подейства особено потискащо.
Със съзнанието за неизбежност Доминик нежно отстрани Мериъл и пристъпи към брат си.
— Не е това, което си мислиш.
Отговорът на Кайл бе неясно ръмжене, а юмрукът му се заби в челюстта на брат му. Доминик дори не се опита да го избегне. Олюля се, но го посрещна като справедливо наказание. Ако физическата болка можеше да прогони унищожителното чувство за вина.