В гърдите му се надигнаха смесени чувства. Колкото и да желаеше Бродшо Манър, тази натрапена роля започваше да му тежи. Мерил заслужаваше много повече от една подла измама. Тя заслужаваше мъж, който ще е истински загрижен за нея, а не някой, който толкова малко се интересува от бъдещия си брак, че дори не си прави труда да ухажва своята избраница. О, Кайл никога не би наранил някое невинно същество. Той просто щеше да я пренебрегва. Нямаше да си помръдне и пръста да я опознае, да открие колко неповторима и специална жена е.
Замисли се за всичко, което мразеше у брат си. После тръсна глава и се опита да бъде по-практичен. Според него предишния ден Мериъл искрено се бе наслаждавала на ездата. Може би е способна да се справи и сама, ако има на разположение собствен кон? Без съмнение притежаваше известна интелигентност.
Вече бе започнал да подозира, че е способна да върши много повече неща, отколкото компаньонките и предполагаха. В желанието си обаче да я защитят, те се бяха постарали да отстранят от пътя й всякакви предизвикателства.
В този миг Мериъл почти се изгуби от погледа му. Доминик ускори крачка. Тя се движеше удивително пъргаво и много лесно можеше да я изгуби в гъстата мъгла.
Мъглата му напомни за детството и за Шотландия, където двамата с Кайл дебнеха и преследваха сърни. Доминик бе по-добрият, защото притежаваше усет да предугажда движенията на плашливите животни и бе впечатлил дори Олд Доналд. Но не му даваше сърце да стреля. Сърната бе твърде красиво животно, за да бъде погубено поради една прищявка.
Кайл също не изпитваше удоволствие да убива, но не се колебаеше да го стори. Имаше точно око и хладнокръвно поваляше жертвата си. Графът на Рексъм бе много горд с наследника си.
Уроците на Олд Доналд му бяха много полезни днес, защото Мериъл бе неуловима като горска сърна. А със светлата си коса и с развяващите се дрехи приличаше на изплъзващо се привидение.
Отдавна бяха излезли извън пределите на облагородените градини. Сгъстяващата се мъгла бе знак, че наближават реката. Пътеката се стесни и стана по-стръмна. Налагаше се да внимава къде стъпва, като не откъсва поглед и от дивеча си.
Започна да се задъхва. Как бе възможно толкова крехко създание да се катери така? Вдигна глава и се огледа, и застина на място. Не можеше да повярва на очите си. Пред него, високо в небето, застрашително се издигаха назъбените каменни стени на древен замък, сякаш оживял от старинно предание. Усети как целият изтръпва. На картата на имението това място бе отбелязано като „Нормандските руини“. Наоколо витаеше нещо тайнствено и зловещо.
Мериъл мина през извития вход във високата външна стена. Някога там навярно е имало масивни дървени порти, но сега отворът бе запълнен само от кълба гъста мъгла. Доминик спря нерешително. Дали бе разумно да я последва вътре?
Но не бе стигнал толкова далеч само за да се откаже в последния миг. Безшумен като мъглата, той се промъкна през някогашните врати и пристъпи в древния замък.
Мериъл веднага разбра кой я следи. Енергията му я изгаряше. Стисна устни. Трябваше да вземе със себе си Роксана, която с радост щеше да препречи пътя му. Но кучето вече бе старо и костите го боляха от влагата, затова я остави да си почива.
Обичаше магията на мъглата, начина, по който променяше познатия пейзаж, превръщайки го в нещо странно и необикновено. Щеше да посрещне сама изгрева на слънцето, ако онзи красавец не вървеше по петите й. Лесно би могла да му се изплъзне. Но си припомни колко се уплаши, когато скочи от коня му, затова й хрумна нещо по-добро. Този път наистина ще го разтревожи здравата!
Докато се изкачваше по познатата пътека към стария замък, въображението й чертаеше картина на крепостен ров, пълен с вода, по която се носят бели лебеди. Лудуващи коне и призрачни знамена, дами в дълги кадифени рокли, рицари, препускащи из бойното поле сред облаци прах. Картината бе толкова жива, че се питаше дали не е живяла в замъка в дните на неговия разцвет. Хирал, индийската й бавачка, й бе казала, че през вековете хората се прераждат отново и отново. Мериъл не вярваше много на думите й, но със сигурност това, което я свързваше с Уорфийлд, не беше плод само на един човешки живот. Мислено се помоли за душата на Хирал, която бе загинала в Алури. Милата й бавачка заслужаваше да се прероди в един по-добър и уютен свят.
Обикновено Мериъл стигаше само до пустия замък, но днес прекоси вътрешния двор и се запъти към каменните стъпала, водещи към назъбените кули. Докато се изкачваше, запя една от злокобните, погребални песни без думи, които някога бе чувала в Индия. Гласът й отекна, тайнствен и завладяващ като зов на изгубена душа.