Стигна до широката каменна стена и погледна към реката. В ясен ден оттук се откриваше прекрасна гледка към хълмовете на Уелс. Но тази сутрин едва успяваше да различи пенливите води, които заобикаляха замъка от трите му страни. Нейният предшественик, Ейдриън от Уорфийлд, много добре е избрал мястото за тази непристъпна крепост. И макар че през вековете Уорфийлд Касъл е бил нападан няколко пъти, никога не е бил завладяван.
Без да спира да пее, Мериъл тръгна по каменната стена. Стъпваше много внимателно. Накрая стигна до целта си. Песента й се извиси в кресчендо, когато се изкачи върху най-високия зъбер. Лекият вятър развя непокорните й кичури. Топлият бриз и слънцето скоро щяха да прогонят мъглата.
Погледна надолу. Тялото й се полюшваше в ритъма на песента, а широките поли на дрехата й се издуваха. Камъкът студенееше под босите й крака.
После зад нея се чу вик, изпълнен с ужас, а тя полетя.
— Мериъл! Мериъл!
С разтуптяно от нарастваща паника сърце, вземайки по три стъпала наведнъж, Доминик се изкачи на стената. Извика с все сила, сякаш викът му щеше да спре смъртоносния й полет.
Изтича към мястото, откъдето бе скочила, и диво се заозърта. Реката бе далеч, твърде далеч. Едва ли някой би могъл да оцелее при подобно падане, но той огледа трескаво водите, надявайки се да открие някаква следа от нея. Нищо.
Прилоша му и се олюля. Изпита желание също да скочи. Не за да я спаси, вече бе твърде късно за това, а като изкупление, задето бе тласнал едно невинно създание към смъртта. Дълги години Мериъл бе живяла мирно и спокойно, докато не се появи той и не унищожи и последните нишки здрав разум, които я придържаха към този свят. Беше започнал да гледа на нея като на напълно нормално момиче, което от време на време си има някои странни прищевки. И заради глупостта му, заради липсата на разбиране, тя сега се носеше в ледените води като мъртва птичка, чиито полет внезапно е бил скършен.
В същия миг с периферното си зрение улови някакво движение отдясно, в другия край на каменната стена. Извърна глава и смаяно се втренчи натам. Зелена дреха?
Питайки се дали въображението не си играе с него, Доминик се надвеси над амбразурата и погледна надолу.
Беше помислил, че стената на замъка се издига точно на ръба на скалата, но сега видя, че под него, в подножието на амбразурата, с течение на вековете се е образувала издатина от пръст и изгнили растения, широка около три метра.
Доминик присви очи и различи върху влажната земя очертанието на малък бос крак. Тя бе жива! Жива! Отпусна се до стената, изпълнен с облекчение.
Ала облекчението му много бързо бе заменено с гняв. Малката вещица нарочно се бе опитала да му изкара акъла от страх! Може би го наказваше заради необмисленото му желание да я изведе извън пределите на Уорфийлд.
Твърде разгневен, за да проявява предпазливост, младият мъж също скочи върху издатината. Приземи се тежко и пръстта се свлече под тежестта му. Започна да пада и за един ужасяващ миг осъзна, че е обречен.
Ръката му отчаяно се размаха и в последната минута улови някакъв храст. Вкопчи се в извитите клони. Мериъл сигурно се бе приземила много по-леко, а и тя познаваше замъка като пръстите на ръката си. Въпреки това измамата й бе много опасна. Може би тя не осъзнаваше риска от стореното. Доминик наистина нямаше никаква представа какви мисли се въртят из малката й красива главица.
Когато се успокои, той се облегна на стената и започна бавно да се приплъзва по скалата към мястото, където се бе спотаила Мериъл. Е, беше се позабавлявала за негова сметка, но ако си въобразяваше, че се е отървала, я очакваше огромно разочарование.
Глава 9
Скрита зад буйните храсталаци до някогашния крепостен ров, Мериъл търпеливо чакаше Ренборн да се появи. Погледът й обаче бе вперен в главната порта на замъка, та за малко да не го забележи, когато изневиделица изникна зад крепостната стена. Беше минал по нейния път. Глупак! Можеше да се убие!
Но все пак достатъчно умен, за да разбере какво е направила. Веднъж бе изиграла същия номер на един упорит лекар, който се влачеше след нея, за да изследва лудостта й. Глупакът бе избягал като пощурял от замъка, крещейки, че трябва да пресушат реката. След инцидента дамите набързо го бяха отпратили.
С потъмняло от гняв лице Доминик Ренборн се спускаше надолу по хълма към скривалището й. Мериъл се усмихна и леко се отдръпна навътре, за да изчезне от погледа му.
Мъглата се бе вдигнала. По-късно щеше да се върне в къщата, за да хапне нещо, но сега със задоволство продължи по любимата си пътека сред дърветата, наслаждавайки се на хладната сянка и нежната песен на птиците.