Вече беше в най-гъстата част на гората, когато чу друг звук, нисък и изпълнен с болка. Мериъл спря и се намръщи. Звукът се разнесе отново — нещо средно между ръмжене и скимтене. Някъде наблизо явно имаше страдащо животно.
Тръгна по посока на звука и излезе на малка поляна. Видя двойка лисици. Мъжката обикаляше около женската, чиято предна лапа бе попаднала сред острите метални зъбци на капана. Мериъл затрепери от гняв. Бракониери!
По-рано през пролетта бе срещнала същата двойка лисици. Тогава бяха в любовния си период. Припомни си как гърлото й се бе стегнало при вида на очарователното им чифтосване. Сега сигурно отглеждаха малките си някъде наблизо. По невнимание обаче женската бе паднала в капана. Лежеше настрани и дишаше тежко, а очите й бяха пълни с болка и страх. Дясната й предна лапа бе смазана от острите зъбци.
Загрижена, Мериъл потисна гнева си и пристъпи напред. Лисугерът издаде остър писък и се скри в храстите. Момичето бавно приближи към животното, като издаваше тихи монотонни звуци, за да го успокои. Но без особен успех. Когато протегна ръка, лисицата злобно оголи зъби и пухкавата й опашка удари земята.
Мериъл бързо отдръпна ръката си. Обикновено дивите горски създания в Уорфийлд не се плашеха от нея, но лисицата явно можеше да бъде опасна заради силната болка.
Някъде наблизо изпука клонка. Дали бе Ренборн? Не, неговите стъпки бяха много по-леки. Навярно бе бракониерът. Мериъл побърза да се скрие зад едно дърво в другия край на поляната.
След миг от близкия храст изникна младеж, облечен в груби селски дрехи. През рамото му бе преметната торба, а погледът му бе насочен към капана. Бракониер, нахлул в земите й и заплашващ живота на дивите създания, които бяха поверени на грижите й!
Мериъл ахна, когато непознатият измъкна нож. Нима се канеше да пререже гърлото на лисицата!
С яростен вик тя скочи на крака и се хвърли към негодника.
Ако не бяха уменията му на следотърсач, Доминик никога нямаше да я открие. Тя се придвижваше безшумно също като стопилата се преди малко мъгла. Но тук-там по зелената трева бяха останали следи от стъпките й и той скоро я настигна.
А сега какво? Изкушаваше го мисълта здравата да я натупа, но дълбоко се съмняваше, че това наказание е подходящо за една млада дама на двадесет и три години. Дори и за такава лудетина с отвратително чувство за хумор.
Тогава смразяващ кръвта женски вик разцепи тишината. Сърцето му замря. Този път това не бе лъжливо самоубийство, а писък от неподправен ужас. Доминик хукна, питайки се какво ли би могло да я заплашва. В парка едва ли имаше опасни животни.
Излезе задъхан на малката поляна и съзря Мериъл върху тревата. Някакъв непознат мъж се бе проснал отгоре й и двамата ожесточено се бореха. Прониза го неописуем гняв.
— Ах, ти копеле! — изкрещя младият мъж и се хвърли напред.
Сграбчи нападателя и го издърпа от Мериъл. Обърна го и със силен юмрук в челюстта го запрати на земята. После се изправи над него и стисна юмруци, за да потисне желанието си да се нахвърли върху непознатия и да го превърне в кървава каша.
— Що за чудовище трябва да си, за да нападнеш едно беззащитно момиче?
— Беззащитно? — избухна мъжът със силен шропширски акцент. По лицето му имаше кървави следи от ноктите на Мериъл. — Тя се хвърли върху ми! Аз само съ мъчих да се упазя да ни ми извади зъркелите!
Доминик погледна към Мериъл, която вече се надигаше от земята. Наистина не приличаше на нежна девойка, нападната от страшен злодей. Настръхнала, с присвити очи тя се взираше в непознатия. Приличаше на хищник, готов всеки миг да нападне.
Тогава Доминик видя уловената в капана лисица, захвърления нож и ловджийската торба, по която имаше петна от кръв.
— Ти си бракониер — процеди презрително Ренборн.
Младежът чевръсто рипна на крака. Мериъл инстинктивно отскочи, размахвайки един дебел клон пред лицето му. Доминик я сграбчи и я притисна към себе си. Дребното й тяло бе изопнато като струна от напиращия гняв. Господи, а той бе започнал да си въобразява, че е нормална! Ако това бе пример за гневните й изблици, за които бе споменала госпожа Ректър, нищо чудно, че всички я смятаха за луда. Тя наистина бе много опасна.
Но жестокостта й не бе към всички, защото не се нахвърли срещу него, за което Доминик мислено й благодари. Щеше да му бъде доста трудно да укроти една разбесняла се дива котка. За щастие Мериъл не помръдна, но продължаваше да гледа кръвнишки към нещастния бракониер.
Доминик видя, че последният се кани да избяга, затова го предупреди сухо:
— Не мърдай, иначе ще я пусна, а тя е бърза. Много бърза.
Без да сваля поглед от Мериъл, мъжът — или по-скоро момчето, защото мършавото създание явно не бе на повече от седемнадесет години, рече: