— Нямаше да нараня младата господарка. Сички знаем, че не е наред с главата. — Разтри кървящата си буза. — Тя се нахвърли срещу мен като… като…
— Като ангел на отмъщението? — помогна му Доминик. Надявайки се, че Мериъл ще се държи добре, той я пусна, преди разумът му да се е замъглил от топлото й гъвкаво тяло, притиснато към неговото. — Не е било нужно да го нападате, лейди Мериъл. Има законни начини да се справите с един бракониер. Няколко години изгнание. Предполагам, че ще го изпратят в Южен Уелс. Или може би на остров Тасмания.
Бракониерът пребледня.
— Моля ви, сър, не исках да навредя. К’во значат няколко заека за господар кат вас? Вие нямате нужда от тях. Нито пък тя. Има си богатство дет ще стигне за няколко живота. — Прехапа устни. В този миг изглеждаше почти дете. — Ако ме пратят на заточение, майка ми и малките ми сестри и братя шъ умрат от глад. Едвам живеем след смъртта на баща ми. Никъде няма работа.
Гневът на Доминик започна да се стопява. Никога не бе одобрявал закона, според който бе огромно престъпление един беден човек да вземе малко дивеч, за да нахрани семейството си.
— Мисля, че лейди Мериъл се е разгневила, защото си наранил лисицата, която не става за ядене.
— Ако си много гладен и тя не е толкоз лоша — горчиво отвърна момчето. — Макар че заекът е по-вкусен.
Доминик огледа слабото му лице и овехтелите му дрехи. Опита се да се постави на негово място. Той може и да беше по-малкият син и да не го очакваха особено радостни перспективи, но поне никога не си бе лягал гладен.
Бръкна в джоба си, надявайки се да намери някоя монета. Откри една и я подхвърли на момчето.
— Вземи това, за да купиш храна за семейството си. И ако държиш на свободата си, никога вече не стъпвай в Уорфийлд Парк.
Момчето ахна, когато улови златната монета, но Мериъл хвърли гневен поглед към Доминик.
— Трудно е да осъждаш някой, който се опитва да нахрани семейството си — кратко рече той.
Може би го разбра, защото, въпреки че пристъпваше войнствено от крак на крак, не се опита да се нахвърли на бракониера.
— Бл-лагодаря ви, сър — смутолеви момчето, все още втренчило смаян поглед в монетата. Сигурно никога досега не бе виждало златна лира.
Доминик се намръщи. Това парче злато можеше да осигури храна за няколко дни, в най-добрия случай за седмица, но не бе разрешение на проблема.
— Кажи ми името си. Аз съм гост в Уорфийлд, затова не мога да ти обещая нищо. Обаче, ако мислиш, че трудът ще те държи далеч от бракониерството, ще попитам управителя на фермата дали не се нуждае от допълнителна работна ръка.
— О, сър! — изумено промълви момчето. — С радост шъ, върша всяко почтено нещо.
Едва ли щеше да печели много, но поне нямаше повече да рискува да бъде изпратен в колониите и да остави майка си сама, с пълна къща гладни деца. Доминик се наведе и взе падналата ловджийска чанта и ножа.
— Можеш да си ги вземеш, но капанът остава тук.
Момчето кимна.
— Благодаря ви, сър. Казвам се Джем Браун.
— Джем Браун. Добре, вдругиден иди да се представиш на управителя на Уорфийлд. Дотогава ще съм говорил с него. А сега си върви. — По време на военната си кариера, Доминик бе усвоил някои доста свирепи гримаси и сега изобрази на лицето си една от тях. — И не забравяй какво ти казах — стой по-далеч от парка!
Джем бързо изчезна в гората. Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Мериъл издаде съскащ звук като котка. Би било забавно, ако поведението й не показваше ясно колко е далеч тя от едно нормално момиче.
Доминик обаче отпъди тази болезнена мисъл и рече:
— Време е да видим какво можем да направим за тази бедна лисица. Само за момент.
На път за поляната бе минал покрай малък поток. Сега се върна при него, извади носната си кърпа и я натопи в бистрата студена вода. После се приближи към уловената в капана лисица. Мериъл бе коленичила до нея със загрижено изражение.
Животното изръмжа, когато и Доминик коленичи. Знаеше, че ще е трудно да спечели доверието му. Затова впери поглед в очите на лисицата, мислено изпращайки послание, че има добри намерения и че е приятел.
— Спокойно, спокойно, мила! — меко заговори той. — Първо ще те освободим. После ще прегледам крака ти. Не се тревожи. Знаеш ли, навремето смятах да ставам ветеринарен хирург и постоянно ходех по петите на ветеринаря в Дорнлей. Така научих как да се грижа за болни коне, крави и овце. Но баща ми сигурно щеше да получи удар, ако бях настоял да се заема с толкова обикновена професия.
Говореше със собствената си интонация, но се сети, че не бива да казва нищо, което би го издало, че не е Кайл. Докато професията на ветеринарен хирург би била възмутителна за един втори син, то за първородния и наследника на богатството и титлата на Рексъм тя би била направо немислима.