Затова Доминик реши, че вместо да говори за някогашните си амбиции, по-добре да говори за лисицата — колко великолепна опашка има и колко красиви навярно са малките й. Когато реши, че животното се е поуспокоило, той постави длан върху гъстата мека червена козина в горната част на крака й. Тя потрепери, но прие докосването му.
Огледа капана. В Дорнлей пазачите на дивеч понякога използваха капани за лисици, за да им попречат да унищожават гнездата на птичките, но досега никога не бе виждал такова чудо отблизо. Металните зъбци се бяха впили в предната лапа. Една еластична пружина отзад здраво ги стягаше.
След като разбра как работи механизмът, Доминик стъпи върху пружината. Металната челюст тутакси се отвори и Мериъл нежно освободи животното.
— Скоро ще си бъдеш при малките — промърмори Доминик, когато капанът отново се затвори. Надяваше се да казва истината. Ако раната се окажеше лоша, щеше да бъде по-милостиво горкото животно да се убие.
Младият мъж отново коленичи и почисти раненото краче с мократа кърпа. Усети изумлението на Мериъл, задето лисицата му позволяваше да я докосва, но изобщо не я погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху животното.
След като изми кръвта, облекчено въздъхна.
— Имаш късмет, мила. Нито една кост не е счупена, нито едно сухожилие не е скъсано.
Раната обаче все още кървеше. Ако беше кон или куче, щеше да я намаже с мехлем и да я превърже, но в случая се съмняваше, че това би свършило работа. Лисицата вероятно ще гризне превръзката и нищо чудно да стане по-лошо.
— Следвайте инстинктите си, госпожо Лисано.
Животното изправи глава и заблиза раната. След малко кръвта спря.
— Готова ли си да си идеш у дома? — нежно попита Доминик.
Лисицата бавно се изправи на крака. От другия край на поляната се разнесе ръмжене. Тя рязко вдигна глава и наостри уши. После с малки подскоци се отправи натам, за да се присъедини към разтревожения мъжкар. Макар че влачеше ранената лапа, все пак се движеше доста добре. Откъм храстите се разнесе радостен писък — мъжкарят приветстваше завръщането на половинката си.
— Смятам, че ще се оправи — рече Доминик, трогнат от разигралата се сцена. — Ако знаеш къде е бърлогата й, може през следващите дни да й носиш храна, докато се възстанови напълно.
Едва тогава погледна към Мериъл, която все още клечеше на няколко метра от него и наблюдаваше лисиците. На лицето й бе изписано истинско задоволство.
После извърна глава и за пръв път го погледна право в лицето. Доминик затаи дъх, смаян от бистрите зелени дълбини на очите й. Бе я мислил за откачена и духовно осакатена.
Сега осъзна колко далеч е бил от истината. Умът на Мериъл просто беше необикновен. Тя добре познаваше тази земя и създанията, които я обитаваха, и бе готова да ги защитава, независимо на какъв риск излагаше самата себе си. А понеже той бе помогнал на лисицата, сега тя му позволяваше за миг да надзърне в душата й.
Мериъл леко докосна ръката му — безспорен израз на благодарност. Искаше му се да улови тази малка, но здрава ръка, да усети топлината и силата й. Вместо това пое дълбоко въздух.
— Радвам се, че можах да помогна, Мериъл.
Чувствата помежду им се бяха променили. Всяка бъдеща връзка щеше да бъде желана от двете страни.
Глава 10
Макар че вече бе станал твърде значим, за да може да го пренебрегва, Мериъл не знаеше, че има милостива душа. Но със своите докосвания, думи и искрено състрадание той успя да помогне на ранената лисица. Дори самата тя не бе способна на това.
Явно притежаваше неоспорима сила. Умението му да лекува бе просветлило златната енергия, която се излъчваше от него. Мериъл бавно се изправи на крака. Той стори същото. Беше сериозен. Не откъсваше поглед от лицето й. Очите му бяха великолепно сини, умни и искрящи от стаен хумор и разбиране. Не само я гледаше, а проникваше дълбоко в душата й.
Мериъл потръпна при мисълта, че някой може да се доближи толкова близо до нея и да я опознае толкова добре. Ала също както при лисицата страхът й отстъпи пред инстинктивното доверие.
Досега мислеше, че на тази земя не съществува друго човешко същество като нея.
Може би бе грешила.
След инцидента с лисицата Мериъл и Доминик се върнаха в къщата, потънали в приятелско мълчание. Каквото и дяволче да я бе подтикнало по-рано да избяга от него, сега вече бе изчезнало.