Пеперудата пиеше нектар от цвят на цвят. Доминик се опита да си представи какво ли е усещането да летиш. Всъщност не бе много трудно да си представи ефирната и грациозна Мериъл като пеперуда.
Времето сякаш спря. Когато най-после насекомото отлетя, Доминик примигна сепнато, питайки се колко ли дълго е стоял така. Не беше наблюдавал пеперуди от дете, а дори и тогава не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Част от особената натура на Мериъл бе способността й да се отдава изцяло на нещо.
Изведнъж обаче тя се изправи пъргаво и го подкани да се заеме със следващата леха.
— Доста строга надзирателка си — пошегува се Доминик, докато посягаше към лопатката.
Можеше да се закълне, че очите й блеснаха дяволито, преди да извърне поглед. Младият мъж се усмихна и отново се зае с копането.
Следобедът бе превалил, когато един шлифован тенор рече топло:
— Добър ден, Мериъл. Как си?
Доминик сепнато вдигна глава. Не бе чул приближаващи стъпки. Видя някакъв джентълмен на средна възраст с посивели коси и деликатно телосложение да пресича лехата, в която работеше Мериъл. Щом приближи, тя се изправи.
Мъжът я целуна леко по бузата.
— Мое скъпо дете! Хубаво е да те видя отново.
Мериъл прие равнодушно целувката. За част от секундата по лицето на непознатия премина сянка на безкрайно съжаление. После вдигна ръцете й и тъжно ги огледа.
— Защо не си сложила ръкавиците, които ти подарих?
Доминик бавно се изправи. По външния вид и скъпите дрехи можеше да предположи, че това е вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт. Ако обаче грешеше, щеше да бъде доста трудно да обясни заблудата си. При това Еймуърт бе единственият човек в Уорфийлд, който познаваше Кайл по-отблизо. Тъй че не бе изключено да открие измамата. Мъжът погледна към Доминик. И зяпна.
— Лорд Максуел?
— Успях ли да ви изненадам? — Доминик имитира гласа на брат си.
— Наистина успяхте. — Погледът на новодошлия се плъзна невярващо по самозвания лорд Максуел. — Едва ви познах.
— Стори ми се, че не е зле да помогна на лейди Мериъл. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Тя с готовност прие.
Мъжът премести поглед към Мериъл, после отново го насочи към Доминик.
— А прие ли ви… и в друго отношение?
Доминик реши, че новодошлият със сигурност е лорд Еймуърт, но все пак реши да се въздържа да го назовава по име, докато не получи неопровержимо доказателство.
— Действах много предпазливо, за да не я изплаша.
— Мъдро. Макар че, както сам знаете, не разполагаме с много време. — Загриженият му поглед отново се върна на Мериъл. — Бях на път към имението си, но реших да се отбия и да видя как вървят нещата.
— Ще останете ли да преспите? — Доминик се надяваше, че отговорът ще бъде „не“.
Нямаше явно късмет, защото Еймуърт кимна.
— Винаги се радвам на посещенията си в Уорфийлд, особено през този сезон. Бихте ли се поразходили с мен, лорд Максуел? Искам да поговоря с вас.
Отчаяно търсейки извинение, за да избегне разговора насаме, Доминик рече сериозно:
— Не смея да напусна работата си, защото се опасявам, че моята работодателка ще ми се разсърди.
Еймуърт се усмихна.
— Много добре. В такъв случай ще се видим по-късно.
Доминик проследи с мрачен поглед вуйчото, който се запъти към къщата. Цяла вечер ще се наложи да бъде нащрек. Надяваше се, че дамите ще забавляват госта. Колкото до него, трябва да внимава всеки път, когато отвори уста. Една грешна дума и всичко отива по дяволите.
Доминик се облече особено грижливо за вечеря, дори позволи на Морисън да го обръсне. После се поздрави за предвидливостта, защото лорд Еймуърт се оказа в строго официален костюм, сякаш бе на прием в двореца. Жените също бяха облекли най-хубавите си рокли.
След любезния разговор на чашка шери, Доминик и Еймуърт придружиха дамите в трапезарията. На масата отново бе сложен прибор и за Мериъл, макар че тя не бе вечеряла с компаньонките си, откакто Доминик бе пристигнал в Уорфийлд.
Ненадейно вратата на трапезарията се отвори и Мериъл се появи на прага. Доминик погледна натам и се почувства така, сякаш го бяха цапардосали с нещо по главата. Това бе Мериъл, която никога не бе виждал. Блестящата й коса бе вдигната високо, откривайки нежната извивка на шията, на която искреше наниз перли. Бялата й рокля бе украсена със сребриста бродерия, а малките й нозе бяха обути в сребърни пантофки.
Появата й бе толкова зашеметяваща, че му трябваше известно време, за да осъзнае, че роклята бе ушита по модата отпреди тридесет години. Не че го интересуваше — красотата нямаше възраст. Едва не се препъна, докато се изправяше, за да я придружи до мястото й на масата. От нея се разнасяше ухание на цветя и екзотични подправки.