След няколко минути езда видя къщата. Името й подхождаше. Навярно някога е била просто ферма, но с годините бяха направени много допълнения. В резултат на което се бе получила голяма каменна постройка, която, макар и да не бе елегантна, изглеждаше удобна и просторна. Отвсякъде я заобикаляха тучни пасища и зелени морави.
Подобно на повечето селски ферми, от едната страна на и къщата имаше голям двор с различни постройки и ливада. Доминик подкара коня си натам, за да се погрижи първо за него, преди да потърси стопанина. Някакъв джентълмен в кожени бричове тъкмо извеждаше малка сребристосива кобила от конюшнята.
— Каква красавица! — неволно възкликна Доминик.
Мъжът го погледна. Висок, с прошарена коса и изпънати рамене, той наистина приличаше на пенсиониран генерал.
— Лунен лъч е не само красива, а и много кротка. — Плъзна възхитен поглед по Пегас. — Виждам, че разбирате от коне.
— Лаская се с тази мисъл, но пък и кой ли мъж не разбира? — Доминик твърдо дръпна поводите на Пегас, който изглежда имаше желание да се опознае по-отблизо с кобилата.
Възрастният джентълмен поведе Лунен лъч към заградената поляна и след като затвори вратата, се обърна към посетителя си. Кожата му бе тъмна и загрубяла, сякаш дълги години е била излагана на силно слънце.
— Аз съм Еймс.
Доминик замръзна. Зачуди се как да се представи. Напомни си обаче, че е длъжен да продължи с измамата, затова слезе от коня и леко се поклони.
— Името ми е Максуел. Отседнал съм в Уорфийлд.
— В такъв случай сигурно познавате малката лейди Мериъл. Как е детето?
— Вече не е дете. — Доминик завърза Пегас и приближи до оградата, където стоеше Еймс. Известно време двамата мълчаливо се възхищаваха на кобилата. — Лейди Мериъл вече е на двадесет и три години. — Не му се искаше веднага да пристъпи към целта на посещението си. — Вие познавате ли я?
Еймс тихо подсвирна.
— Как минава времето. Не съм я виждал от дете. Семействата ни от векове са съседи в Шропшир. Когато преди няколко години се завърнах от Индия, мислех да я посетя, но ми разказаха за нейното състояние. Реших, че е по-добре да не рискувам да събудя ужасните й спомени за това което й се случи навремето. — Поклати глава. — Каква трагедия. Винаги съм се измъчвал дали тогава не можех да сторя нещо, за да предотвратя смъртта на родителите й.
— Приличате ми на военен — отбеляза Доминик. — В Индия ли сте били, когато са убили лорд и лейди Греъм?
Еймс тъжно кимна.
— Греъм беше с парламентарна мисия и затова се налагаше да пътува из страната. Аз командвах военната база Камбей, в Северна Индия. Това бе последният пост, който лорд Греъм и съпругата му посетиха, преди да бъдат убити. От Камбей заминаха за Алури, малка резиденция на местен управник. Точно там са били нападнати. Дворецът е изгорял до основи и стотици хора са загинали. — Мъжът въздъхна тежко. — Голяма трагедия и за брата на лорд Греъм.
— И той ли е бил там? — попита Доминик, чудейки се как по-младият Греъм е оцелял от клането.
Генералът поклати глава.
— Не, той служеше под моето командване. Беше начело на малък взвод. Добър офицер, говореше урду като роден език. Покойният лорд Греъм включи Камбей в обиколката си именно за да посети брат си. Не се бяха виждали от години. След ужасната трагедия лорд Греъм бе много разстроен. Непрекъснато повтаряше, че ако брат му не е бил дошъл в Камбей, нямало да бъде убит.
— Поне лейди Мериъл е оцеляла. Все някакво утешение.
Лицето на Еймс омекна.
— Тя беше най-безстрашното малко момиченце, което съм виждал. Имаше едно малко сиво пони и се носеше из полето като вятър. Повечето майки сигурно щяха да припаднат при подобна гледка, но лейди Греъм само се смееше и я окуражаваше.
— Лейди Мериъл може да язди? — смаяно попита Доминик.
— От тригодишна, ако се вярва на родителите й.
Ала не и след това. Нищо чудно, че така се бе наслаждавала на ездата с него, след като бе успяла да преодолее първоначалния си страх.
— Продавате ли Лунен лъч? — импулсивно попита младият мъж. — Струва ми се идеалната кобила за една дама. Бих искал да я подаря на лейди Мериъл.
— Не съм мислил да я продавам. Но за лейди Мериъл… Очите на Еймс изведнъж придобиха отнесен израз. — Винаги когато си спомням за нея, си представям моята дъщеря. Джена беше с няколко години по-голяма и беше взела Мериъл под своя закрила по време на пребиваването ни семейство Греъм в Камбей. Всички ги обожаваха.
Пулсът на Доминик се ускори.
— Вие имате дъщеря?