— Имах — кратко отвърна Еймс. Но навярно реши, че е пил твърде рязък, защото добави с усилие: — Почина миналата есен.
Изглеждаше съвсем искрен. Ала не бе изключено да предпочита да казва на хората, че дъщеря му е умряла, отколкото да обяснява, че е полудяла.
— Току-що се връщам от Блейдънхам — заяви Доминик, без да отделя поглед от лицето на генерала. — Там една от пациентките ме помоли да предам съобщение на баща й, генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Настояваше, че не е луда и че съпругът й я е затворил в клиниката без нейното съгласие.
Генералът пребледня.
— Не е възможно! Дъщеря ми е мъртва!
Чувствайки се много неудобно, Доминик рече:
— Моля да ме извините. Може би жената е някоя съседка, която познава Холиуел Грейндж, и в лудостта си си е въобразила, че някога е живяла тук. Наистина съжалявам, че ви обезпокоих.
Обърна се с намерението да си тръгне колкото се може по-бързо, но твърдият глас на генерала го прикова на място.
— Тя… как изглеждаше?
— Висока. С тъмна коса и кафяви очи. Моя възраст, струва ми се. Познават я като госпожа Браун, макар че лекарят ми каза, че това не е истинското й име. — Доминик извика в паметта си отчаяното лице, опитвайки се да си припомни някой отличителен белег. — Има лек белег върху брадичката. Почти незабележим. — Посочи с пръст мястото.
Еймс застина с изумено лице.
— Мили Боже! Нима тя е… Джена получи този белег, когато беше на шест години. Падна от едно дърво. Значи е тя! Да, тя е!
За един безкраен миг думите му увиснаха във въздуха. После Еймс се извърна и удари с юмрук по оградата. Лицето му се изкриви от мъка.
— А копелето ми каза, че е мъртва! Умряла е от едра шарка и трябвало много бързо да бъде погребана. Той… той дори ми показа гроба й в семейното гробище!
— Съпругът й ви е излъгал, че е мъртва? — смаяно възкликна Доминик.
С видимо усилие на волята Еймс възвърна самообладанието си.
— Джордж Мортън ще гние в ада. Как е възможно някой да стори това със собствената си съпруга?
— Тя ми каза, че я изпратил в лудницата, защото не била покорна. Не се съгласявала с него. — Доминик си помисли за собствения си баща. — Някои хора наистина не могат да понасят да им се противоречи. Може би Мортън е един от тях.
— Но да заяви, че е луда! Тя беше… Тя е съвсем нормална! Макар че животът на затворник, без никаква надежда да избяга, може да е помрачил разума й. — Лицето на Еймс потъмня. — Предупреждавах я, че Мортън е зестрогонец, но тя не искаше да слуша. Той е дявол. Дявол! — Устните на генерала се изкривиха в зловеща усмивка. — Кълна се в името на Бога, че ще си плати за това. Но първо трябва да доведа Джена у дома. — С тези думи се завъртя на пети и се запъти към конюшнята.
Доминик го последва загрижен.
— Мортън наистина заслужава бавна и мъчителна смърт, но дъщеря ви се нуждае от вас жив, а не увиснал на бесилото.
Еймс започна да оседлава един едър жребец.
— О, нямам намерение да го убивам. Имам предвид нещо много по-лошо. Ще използвам закона, за да го унищожа докрай. Имението, в което живее, е от зестрата на Джена. Ще му го взема, ще съсипя доброто му име. Накрая сам ще се моли да му пръсна черепа.
— Моля ви, изпратете съобщение в Уорфийлд, когато дъщеря ви се прибере у дома — рече Доминик, докато генералът извеждаше коня.
— Непременно. — Еймс спря, сграбчи ръката му и силно я стисна. — Едва не забравих да ви благодаря! Длъжник съм ви, Максуел. — Сви устни. — Отведете Лунен лъч като подарък за лейди Мериъл.
Доминик ахна.
— Не можете да подарявате толкова скъпо нещо!
— Вие току-що ми върнахте дъщерята. Бих ви дал и живота си — хладнокръвно заяви Еймс, метна се на коня и препусна в галоп.
Все още замаян, Доминик огледа кобилата. Лунен лъч наистина щеше да бъде идеална за Мериъл.
После се обърна към Пегас.
— Ще отведем тази млада дама в Уорфийлд и те предупреждавам, че трябва да се държиш добре по пътя. Разбра ли?
Пегас изцвили.
— Запомни го добре — твърдо повтори Доминик.
Докато отваряше портата, за да изведе кобилата, се питаше дали доктор Крейторн знае за измамата на Мортън. Лекарят обаче изглеждаше искрено загрижен за пациентите си, освен това се гордееше с клиниката си. Не бе възможно да е в заговор с един алчен и безскрупулен съпруг.
А и Мортън не се нуждаеше от съучастието на Крейторн. Всичко, което е трябвало да направи, е било да каже колко е опечален, задето съпругата му е полудяла. Джена Мортън явно бе силна и решителна жена. Гневът й от обвиненията на съпруга й сигурно е бил взет като доказателство за умственото й разстройство. Копелето е било дяволски умно, защото как всъщност един човек може да докаже, че не е луд? Така че, след като Джена веднъж е била освидетелствана, вече не е имала никаква надежда да избяга.