Преди да приближи към кобилата, Доминик успокои обърканите си мисли. Дивите създания и лудите момичета реагираха на интонацията.
Затова младият мъж протегна ръка и нежно рече:
— Ела с мен, Лунен лъч. Ще имаш нов дом, където те очаква една лунна девица.
Глава 14
Старият коняр посрещна с радост Лунен лъч в конюшните на Уорфийлд. Изчетка я, докато косъмът й заблестя, като през цялото време възторжено бъбреше за отминалите дни, когато лорд и лейди Греъм са били още живи. Описа с гордост и великолепните животни, с които някога са били пълни конюшните на Уорфийлд.
Когато свърши, Доминик се запъти към къщата. Госпожа Ректър го пресрещна с думите:
— Какво мислите за Блейдънхам?
— Едно добро заведение за душевноболни, но неподходящо място за Мериъл — категорично отвърна младият мъж.
— Много се радвам, че сте съгласен с лорд Еймуърт — облекчено въздъхна госпожа Ректър. — Особено след като тя има… лош ден.
— Какво означава това? — намръщи се Доминик.
— Тази сутрин нападна с ножиците си красивия стар хвойнов храст. Кълцаше като побесняла. Ще са нужни години, за да израсне отново. — Жената прехапа устни. — Сигурно е била разстроена от посещението на вуйчо си. Макар че не знам дали причината е в това, че дойде или че си замина.
Или е била разгневена от случилото се с Доминик. Не изглеждаше никак доволна, когато предишната нощ я избута от спалнята си.
— Поне не е нападнала с ножиците някой от обитателите на къщата, което щеше да е много по-лошо.
Възрастната жена тъжно се усмихна.
— По-късно ще трябва да благодаря на Бога за това. Винаги се тревожа, когато прави нещо странно и разрушително, защото действията й могат да се използват като доказателство, че е опасно луда.
Доминик си помисли за Джена Мортън, която бе затворена в лудница само въз основа на твърденията на съпруга и. Жените на практика бяха беззащитни, ако мъжът, който би трябвало да ги закриля и да се грижи за тях, се окаже злодей, или се водеше от користни цели, или пък просто проявяваше неотстъпчивост. Единствено решителността на лорд Еймуърт бе попречила Мериъл отдавна да бъде изпратена в лудница. Нищо чудно, че искаше да види племенницата си, поверена на почтен джентълмен.
— Ще поговоря с Мериъл. Не че очаквам да ме послуша. Къде е този храст?
— Аз ще ви заведа. — Госпожа Ректър го поведе навън. Чу щракането на ножиците още преди да стигне мястото.
Потръпна, когато видя обезобразения хвойнов храст. Мериъл бе започнала от единия край и вече почти бе стигнала до другия. Жалко, че Кемал не бе успял да й попречи.
Висок повече от половин метър, храстът разделяше две пространства с цветни лехи. Мериъл бе коленичила и безжалостно размахваше ножиците. Въздухът бе изпълнен с уханието на прясно отрязана зеленина.
Момичето усети приближаването на неканените гости, клъцна още един клон, вдигна глава и впери пронизващия си поглед в Доминик. Той бе поразен от светлината в зелените й очи. Изразът на лицето й му напомняше на котка, заловила тлъста мишка.
Преди да затвърди първоначалното си впечатление, момичето сведе поглед, вдигна ножиците и ловко отряза още няколко клончета. Госпожа Ректър изпусна тиха въздишка.
Мериъл си бе сложила сламената шапка и градинарските ръкавици. Значи не бе загубила напълно разсъдъка си. Доминик приближи и спокойно рече:
— Донесох ти подарък. Искаш ли да дойдеш с мен да го видиш?
Мериъл не благоволи да го удостои с отговор. Отряза още един клон и се намръщи. После насочи ножицата си към следващ.
— Как решаваш кой клон да отрежеш? — попита младият мъж.
Тя само се премести надясно и отново щракна ножиците. Доминик унило си помисли, че със същия успех можеше да попита котарака защо предпочита да спи под един храст, а не под друг.
Погледът му се отмести към храста и нещо внезапно просветна в ума му. Бавно и внимателно огледа кривите преплетени стволове.
— Госпожо Ректър, Мериъл не е рязала безразборно — заинтригувано подхвана Доминик. — Действала е също като хирург, който отстранява със скалпела си излишната плът, за да разкрие органа под нея. В случая тя е изрязала избуялите клони, за да стигне до основата. Погледнете колко красива и дръзка форма е постигнала.
Махна с ръка към двойката извити клони, преплетени в яростна битка за светлина и пространство. Друг клон се бе пъхнал под тях, а после се бе извил в обратна посока, преди да се слее с короната. Така храстите приличаха на малки дървета, превити от буря.