Конюшните ухаеха на сено, а хладният полумрак бе много приятен след горещината на следобедното слънце. Доминик бе казал на коняря да отведе Лунен лъч в голямата клетка отсреща, затова поведе Мериъл по главната пътека и тихо изрече:
— Ето там.
Усетила новодошлите, Лунен лъч протегна шия и дружелюбно изпръхтя. Конярят бе вчесал дългата й бяла грива и буйната опашка. Косъмът й блестеше също косата на Мериъл. Дори бе завързал синя панделка на големия кичур на челото й. Така напълно подхождаше на една принцеса от приказките.
— Ако трябва да съм съвсем точен — заобяснява Доминик, — този подарък не е от мен, а от твоя съсед, генерал Еймс.
Видя с удоволствие, че очите на Мериъл се разширяват. После, за негов ужас, тя издаде беззвучен вик и рязко се обърна. По лицето й бе изписан същият страх, както когато се опита да я изведе извън пределите на Уорфийлд.
В следващия миг хукна към вратата, а Доминик инстинктивно протегна ръка, за да я спре. Тя обаче го удари толкова силно, че той изгуби равновесие и тупна по гръб върху една купа сено. Мериъл се бе вкопчила в него. После се изви, опитвайки се да се освободи, но Доминик обви ръце около кръста й.
— Не бягай, Мериъл! Не и този път. Бягството няма да ти помогне.
Приличаше на уловена птичка, нежна и уплашена до смърт. Защо, по дяволите, бе толкова разстроена? Макар че бе нервна и когато я изведе на езда с Пегас, в реакцията й тогава нямаше нищо от дивата паника, която я бе обзела сега.
— Не бягай, скъпа — меко повтори той, — с мен си в безопасност.
Тя притихна, но продължаваше да трепери. Доминик седна в сеното, придърпа я в скута си, облегна главата й на рамото си и я притисна към гърдите си. Копринената й коса се плъзна през пръстите му, нежна като крилата пеперуда.
Откъде да започне? Припомни си думите на Еймс и попита:
— Да не би да си разстроена, защото Лунен лъч прилича много на понито, което си имала в Индия?
Тя цялата потрепери. Доминик предположи, че е попаднал на вярна следа, и нежно продължи:
— Този сребристосив цвят се среща рядко в Англия, така че сигурно не си виждала подобен кон, откакто си напуснала Индия. — Всъщност от петнадесет години тя не бе излизала от Уорфийлд. — Лунен лъч ти напомня за загубата на родителите ти, така ли е?
В искрящите й зелени очи нямаше сълзи, но тя издаде задавен звук и зарови лице в гърдите му. Опита се да си представи какво ли означава за едно малко дете да преживее подобна трагична нощ. Дворецът на раджата, ухаещ на цветя и източни подправки… После внезапното среднощно нападение…
— Кръвопролитието е ужасяващо дори и за опитните войници. Оглушаващите изстрели на оръжията, писъците, пламъците. Баща ти и майка ти са били убити заедно със слугите. А теб са те отвлекли някакви непознати и си била съвсем сама.
Докато се опитваше да си представи какво се е случило, Доминик изпита тайнственото чувство, че се е върнал в миналото й. Вероятно е била отведена на кон от някой вонящ варварин, докато отчаяно е плачела и е зовяла майка си, която никога повече не й е било съдено да види. Господи, какъв ужас за едно дете, до този момент толкова закриляно и обичано от родителите си!
Още когато за пръв път чу историята на Мериъл, се ужаси, но все пак това се бе случило много отдавна, и то с човек, когото не познаваше. Сега обаче усещаше преживяното от нея с всяка своя клетка.
— Бедното дете! А после и този плен в чужда земя. Тогава ли спря да говориш? Защото никой не те разбираше?
Дори и да са се отнасяли внимателно към нея по време пленничеството й, тя е била изолирана, откъсната от обичта на близките си, заключена със спомените за унищожението и смъртта. Нищо чудно, че се бе оттеглила завинаги в свой собствен свят. Затварянето в себе си й е било нужно, за да оцелее. Бе сигурен в това, както бе сигурен, че се казва Доминик.
И от тогава е сама в крехката обвивка на сигурността, носена сред море от ужас и страх. С цялото си сърце искаше да я освободи от оковите на миналото. Макар че в началото оттеглянето й от света я е закриляло, сега се бе превърнало в неин затвор. Доминик искаше да й помогне не заради Кайл, а заради самата нея.
Как обаче би могъл да я достигне?
Гангренясалата душевна рана трябваше да се разреже като със скалпел, за да се докоснат страховете й, да се отстранят по някакъв начин и да се прогонят завинаги. Може би щеше да успее, ако й разкаже за собствените си ужаси. Да й опише преживяванията си по време на войната. Това щеше да разкрие, че е Доминик, а не Кайл, но тя едва ли щеше да го разбере. Пък и рискът си заслужаваше, макар че Мериъл навярно нямаше да разбере думите му, сигурно ще почувства болката в гласа му и ще осъзнае, че не е сама.