Доминик мислено изруга. Трябваше да го предвиди. За хората от околността лейди Мериъл Греъм, лудата наследница на Уорфийлд, сигурно е легенда. Така че появата й не можеше да не предизвика всеобщо любопитство.
Опита се да я види с очите на другите. С разрошените си коси, ексцентрични дрехи и боси нозе тя със сигурност потвърждаваше слуховете за своята лудост. Още повече, че упорито избягваше да среща погледите на хората. Доминик искаше да им извика, че тя не е такава, а е умна и чувствителна млада жена с душа на художник. Но подобна изява със сигурност щеше да причисли и него към лудите.
Когато управителят излезе от кабинета си, повече от десетина любопитни вече надничаха от къщата. В средата на двора Мериъл и кобилата й стояха неподвижно като скулптура. Доминик я наблюдаваше внимателно, молейки се да не побегне, изплашена от това всеобщо внимание.
— Вие сигурно сте лорд Максуел — рече господин Кар, як мъж с умни очи.
— Да. За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Кар. — Доминик протегна ръка.
Управителят стисна силно десницата му и старателно го огледа, виждайки в него бъдещия господар. Без съмнение всички знаеха за посещението му в Уорфийлд.
— Познавате ли лейди Мериъл? — продължи Доминик.
Управителят я изгледа с неприкрит интерес.
— Срещнахме се веднъж, когато лорд Еймуърт ме назначи на работа в Уорфийлд, но се съмнявам, че тя ме помни. Добре дошли в Суолоу Фарм, милейди.
Вероятно когато се бяха срещнали за пръв път, тя изобщо не му бе обърнала внимание, както пренебрегваше повечето хора. В момента се взираше през двора, сякаш искаше всичко наоколо да изчезне. Но… поне не побягна.
— Вчера срещнах един младеж на име Джем Браун, който отчаяно търси работа — обясни Доминик. — Позволих си да му кажа да ви се обади утре. Не знам дали се нуждаете от допълнителна работна ръка, но той има огромно желание да се труди. Ако на вас самия не ви трябва, може би познавате някого от областта, на когото бихте могли да го препоръчате.
— Скоро ще започне косенето, така че ще ми трябват допълнителни работници — отвърна Кар. — Ако момчето не се бои от работа, все ще се намери нещо за него.
— Благодаря ви, господин Кар. Много любезно от ваша страна. — От погледа на Доминик не убягна насмешливата искра, припламнала за миг в очите на управителя. И двамата отлично знаеха, че господин Кар ще назначи всеки един, препоръчан от бъдещия съпруг на лейди Мериъл, Сега вече всичко зависеше от Джем Браун — дали ще се откаже от бракониерството и ще се залови с честен труд. Или поне дали ще прояви достатъчно хитрост да не се остави да го заловят отново.
— Искате ли да ви разведа из фермата? — предложи Кар.
— Днес не, благодаря ви. — Доминик погледна към Мериъл. Колкото по-бързо я махне оттук, толкова по-добре. А и не биваше да позволи на умния и проницателен Кар да го опознае отблизо. — Може би някой друг път.
Двамата мъже скоро се сбогуваха и Доминик обърна коня си. В същия миг Мериъл и Лунен лъч се озоваха до него. Тя запази самообладание. Любопитната тълпа продължаваше да зяпа тайнствената лейди. Как, по дяволите, бяха успели толкова бързо да разберат за появата й?
С високо вдигната глава и изправени рамене Мериъл мина покрай насъбралите си също като кралица сред поданиците си. Доминик изпусна въздишка на облекчение. Тя се бе справила.
Ала облекчението му не трая дълго. Веднага щом се скриха от погледите на фермерите, Лунен лъч се разбунтува, сякаш я бе ужилил стършел. Доминик пришпори Пегас след кобилата, проклинайки се, че бе убедил Мериъл да го придружи.
Отпред се виждаха затворените порти. Мили Боже, защо тя не забавя коня! Нима се канеше да ги прескочи! Толкова висока порта! Дали бе преодолявала препятствия като малка?
Доминик препусна след нея. Сърцето му се качи в гърлото. Ако Лунен лъч се препъне, и двете щяха да си строшат вратовете.
Животното се носеше бясно към вратата. Ето! Излетя…
Съвършен прескок! Разкъсван между облекчението и желанието да напляска Мериъл, Доминик също прескочи с Пегас над портите. Обаче не успя да я настигне, затова тя дръпна поводите на кобилата си и го изчака.
— Яздиш като кентавър — остро заяви младият мъж. — Сърцето ми едва не спря, докато те наблюдавах.
Очите й се разшириха с такава неподправена невинност, че Доминик се усмихна. Знаеше, че нарочно го е предизвикала. Слезе от коня и отвори вратите.
— След всичко, което преживя днес, имаше правото да се позабавляваш. Но ако утре се събудя с побелели коси, ти ще бъдеш виновна.