— Сигурен съм, че няма. — Младият мъж се изправи и погледна към дамите. — Бихте ли желали да дойдете с нас до зеленчуковата градина?
— Твърде е горещо — деликатно отвърна госпожа Маркс. — Вие, младите, вървете.
Доминик предложи ръка на Джена. Младата жена отново се поколеба. Щом излязоха през задната врата, тя въздъхна дълбоко.
— Свежият въздух е толкова приятен, лорд Максуел. Човек се чувства някак си… свободен.
Доминик реши, че му се предоставя добра възможност да узнае нещо повече за миналото на Мериъл.
— Имате ли нещо против малко да пообиколим, преди да отидем до зеленчуковата градина?
— Разбира се, че не. — Тя го стрелна с поглед. — Усетихте, че съм малко нервна, нали?
— Предположих. След жестокото изпитание в онази клиника сигурно ви е трудно да се завърнете в обществото.
— Боя се, че е така, макар че госпожа Маркс и госпожа Ректър бяха много мили. — Тъжно се усмихна. — Чувствам се, сякаш стъпвам по яйца. Днес баща ми направо ме избута през вратата, заявявайки, че колкото по-скоро започна нормален живот, толкова по-добре. Знам, че е прав, но съм като новобранец, изпратен на бой.
Доминик много добре я разбираше.
— Мисля, че генералът е наясно с човешката природа. Той не би поискал невъзможни неща от вас.
Усмивката озари лицето й.
— Той е най-добрият баща на света. Трябваше да го послушам, когато ми каза, че Мортън е само един зестрогонец.
Доминик се зачуди какво ли ще стане със съпруга й, но не я попита. Навярно негодникът щеше да си получи заслуженото.
Завиха по дълга пътека, обградена от красиви цветни лехи. В дъното се издигаше статуя на Артемис, богинята на луната. Очертанията на стройната й фигура му напомняха за Мериъл.
— Какво представляваше Мериъл като дете?
— Умно, мило, неземно създание, което ми подражаваше, защото бях с няколко години по-голяма. — Джена се засмя. — Доставяше ми удоволствие да си имам такава усърдна ученичка. Бяхме неразделни. Беше дребничка за възрастта си, но много будна. Научи се да чете още на четири години. Това, което се случи с нея, е наистина ужасно, ужасно нещастие.
Прониза го остра болка. Запита се какво ли е щяло да стане с Мериъл, ако родителите й не бяха избрали точно Индия.
— И никога повече не сте я виждали?
Лицето на Джена се забули в тъга.
— Махараджата я изпрати в Камбей, защото това беше най-близката британска военна база. Разбира се, веднага я познаха. И я върнаха на семейството й.
— Питах се как ли индийският принц е обяснил пленничеството на английско дете — отбеляза Доминик. — Знаете ли някакви подробности?
— Каза, че била един от многобройните подаръци, изпратени му от съседен владетел. Помислили я за бяла робиня, но понеже не говорела, не са знаели откъде е. В края на краищата махараджата решил, че е англичанка и я изпратил в Камбей. — Джена сви рамене. — Имала е късмет. Харемът в двореца на един източен владетел е достатъчно голям и едно малко дете може да остане дълго време незабелязано.
Стигнаха до статуята на Артемис. Доминик се взря в празните каменни очи.
— Видяхте ли Мериъл в Камбей?
— Казаха ми, че не е добре, но аз настоявах да ми позволят да я посетя. Навярно съм смятала, че ще мога да достигна до нея, макар че лекарите не успяваха. Мериъл ме погледна така, сякаш гледаше през стъкло. Беше много странно усещане. — Джена сви устни. — Бях бясна, защото реших, че тя нарочно се отказва от приятелството ни.
— Вие сте били дете — утешително рече Доминик. — Съвсем разбираемо е, че сте се разстроили, задето тя се е променила толкова много.
Джена го изгледа замислено.
— Вие сте много спокоен и разумен човек, лорд Максуел. С вас е лесно да се говори. Започвам да мисля, че сте много подходящ за Мериъл.
Доминик примигна смаяно. Никога не му бе минавала подобна мисъл. Близостта с Мериъл го правеше много по-щастлив и много по-вглъбен. От години не се бе чувствал така. Тя може и да беше луда малка фея, но с нея светът ставаше много по-интересно място. Напомни си обаче с горчив сарказъм, че не му е позволено да мисли за нея по този начин.
— Аз я харесвам. Надявам се, че и тя ме харесва — просто рече младият мъж.
След това се запътиха към градината с лилиите. Точно сега бе сезонът им.
— Обадихте ли се на Мериъл, след като се върнахте в Англия?
— Обмислях го, но не го направих. Всички в Шропшир знаеха, че лейди Мериъл е луда. — Джена се усмихна горчиво. — Казвах си, че не искам да я разстройвам, ала истината бе, че не желаех аз самата да се безпокоя. Мисълта за лудостта й ме отблъскваше. Може би бях наказана тъкмо за липсата на състрадание.
— Може би тогава не е било подходящо да се виждате с нея — замислено отбеляза Доминик. — Сега вече разбирате много повече какво означава умствено разстройство.