— Да, със сигурност е така. Понякога се питах дали и аз не полудявам. — Лицето на Джена се изопна. — Разбирам защо Мериъл се е затворила в себе си — това е единственият начин да оцелееш в този жесток свят. Когато се озовах в Блейдънхам, аз изпаднах в истински бяс и прекарах известно време в усмирителна риза. Но колкото по-безпомощна се чувствах, толкова повече се затварях в себе си. Имаше дни, през които просто лежах на леглото, втренчила поглед в тавана, без да обръщам внимание на надзирателките. Сякаш това щеше да ги прогони.
— Какво ви върна отново в света?
Младата жена се замисли за миг.
— Предполагам, че скуката. Или някакво напрежение, или просто необходимостта. Когато вие дойдохте в Блейдънхам, аз бях заведена на редовната си разходка в градината. Движех се несъзнателно, продължавайки да наблюдавам външния свят отстрани. Изведнъж обаче осъзнах, че мога да говоря с вас. Почувствах се така, сякаш ме бяха залели с кофа с ледена вода. Откакто бях запокитена в лудницата, не бях виждала човек отвън. Знаех, че може би никога няма да имам друга възможност, и затова издебнах най-подходящия момент, за да приближа до вас.
Доминик кимна.
— Какво представлява Мериъл сега? — попита Джена. — Има ли нещо по-специално, което трябва да знам?
— Не говори и все още притежава способността да не забелязва хората. — Махна с ръка. — Прекарва по-голямата част от времето си в работа в градините и се справя много добре. Мисля, че напоследък малко се е отворила за външния свят, но всъщност не я познавам толкова добре, за да съм сигурен. Ще ви оставя сама да прецените.
Скоро стигнаха до зеленчуковата градина. Бе се заоблачило и Мериъл бе свалила сламената шапка. Сребристорусата й плитка падна през рамото, когато се приведе, за да продължи разсаждането на пипера.
— Бих я познала навсякъде — прошепна Джена. — Тя изглежда толкова… спокойна и ведра.
— През повечето време е такава. Това е нейният дом.
— И със сигурност тук за нея е много добре. — Джена огледа градината. Щом зърна Кемал, смръщи вежди. — Този индиец… Струва ми се познат.
— Сигурно сте виждали Кемал в Камбей. Той е придружил Мериъл от двореца на махараджата — обясни Доминик. — И е останал с нея.
Джена хвърли още един поглед към индуса, пое дълбоко дъх и пристъпи напред.
— Здравей, Мериъл. Спомняш ли си коя съм аз? — Прекоси влажната земя и коленичи до Мериъл. — Аз съм Джена Еймс. От Камбей.
Мериъл се скова. Не вдигна глава и с нищо не показа, че я е чула. Джена обаче не се обезкуражи и меко продължи:
— Тогава бяхме много добри приятелки. Спомняш ли си колко често яздехме заедно? Колко много ти харесаха индийските градини, които ти показах? Преди да напуснеш Камбей, ти ми подари любимата си кукла. Аз пък ти дадох малка книжка с поеми, които бях преписала на ръка. Ние… ние си обещахме някой ден отново да се видим. Когато аз се върнах в Англия… — Очите й плувнаха в сълзи, но се овладя. — Ето, че дойдох, Мериъл. Мина доста време, но аз не те забравих.
Последва тишина, нарушавана единствено от жуженето на пчелите. В другия край на градината Кемал бе спрял работата си и напрегнато наблюдаваше сцената.
Доминик бе затаил дъх. Почти очакваше двете да си докоснат носовете като котки, които се срещат след дълга раздяла. Мериъл бавно вдигна ръка и пипна бузата на Джена. Лицето й се озари от усмивка.
Джена улови ръката й.
— Толкова е хубаво да те видя отново!
Доминик въздъхна облекчено. Погледна към Кемал, който леко му кимна.
Мериъл бе навила ръкавите на туниката си. Погледът на Джена попадна върху изрисуваната гривна.
— Но това е mehndi! Навремето ти бе запленена от тях. Спомняш ли си как карах нашата икономка да рисува mehndi по ръцете ни? Ти през цялото време я отрупваше с въпроси. — Отмести поглед към Кемал и го попита нещо неразбираемо.
Той поклати глава и отвърна на английски.
— Не, мемсахиб. Аз само набавям къната, но Мериъл е художникът.
Джена отново погледна към някогашната си приятелка.
— Ще направиш ли mehndi и за мен? Ще бъде както някога.
В гласа й се прокрадна тъжна нотка. Обзе я печал за изгубената невинност на онези две малки приятелки. Мериъл се изправи грациозно и щракна с пръсти към Роксана, която се бе изтегнала наблизо. После даде знак на Джена с поглед и всички се запътиха към къщата.
Чувствайки се като замаян, Доминик прекоси градината и приближи към Кемал.
— Мериъл разбра въпроса на Джена и му отговори. Наистина се подобрява! Това не е само плод на моето въображение!