Когато приближи конюшнята, видя, че вече приготвя седлото за Лунен лъч. Щом го забеляза, тя застина. Доминик й се усмихна.
— Добро утро, Мериъл. Мога ли да пояздя с теб?
В очите й се отразиха различни чувства. Удоволствието от появата му се смеси със силното желание да запрати седлото по него.
— Искам двамата с теб да имаме бъдеще, Мериъл, но няма да е лесно да се осъществи — рече Доминик, без да откъсва поглед от очите й. — Надявам се, че ще ми помогнеш заедно да го постигнем.
Очите й се разшириха и тялото й се отпусна. Не възрази дори когато взе седлото от ръката й и го сложи върху гърба на Лунен лъч. Лицето й обаче изразяваше пълно недоумение.
— Тази разцепена отстрани пола е много удобна за езда отбеляза Доминик, докато пристягаше ремъците. — Предполагам, че някоя от дамите специално я е ушила. Те и двете се грижат много за теб.
Сплете ръце и ги подложи, за да й помогне да се качи на коня. Напрегна цялата си воля, за да не се остави близостта й да го завладее. Когато стъпи върху ръцете му, Доминик откри, че е обула ботуши, макар че се справяше чудесно и с боси нозе.
След миг младата жена се плъзна леко върху седлото и хвана юздите в едната си ръка. С другата докосна бузата му. В очите й проблесна тъжна искрица. Явно му бе простила.
Неспособен да се владее повече, той улови ръката й и бързо я целуна.
— Отивам да оседлая Пегас. Ще ме почакаш ли?
Тя се усмихна загадъчно и подкара Лунен лъч. Доминик не бе сигурен, че ще го изчака, но припряно оседла коня си и я последва. Изпита удоволствие, като я видя бавно да обикаля из двора с кобилата.
— Имаш ли някое специално място, където би искала да отидем? Ще се радвам да го видя.
Тя тутакси препусна. Доминик я последва. Изпитваше огромно облекчение, че двамата отново се разбираха. По-късно днес или може би утре ще й обясни кой е в действителност и ще й разкрие чувствата си. Навярно тя изобщо нямаше да се впечатли от факта, че той всъщност не е лорд Максуел.
Разбира се, не по-малко вероятно бе да се възмути, след като разбере, че я е мамил. Просто трябваше да прояви търпение и да прескача препятствията едно по едно.
Мериъл го отведе при древните назъбени камъни, които увенчаваха хълма в най-отдалечената и дива част на парка. Там реакцията на Ренборн щеше да й позволи да разбере повече за него.
По пътя той не спря да бъбри. Харесваше й, че говори като с равна. Повечето общуваха с нея, сякаш бе от стъкло. Освен това й доставяше удоволствие, че с такава лекота се справя с разговора, все едно че и тя участва в него.
Но Доминик изведнъж замлъкна, когато стигнаха до крайната си цел. Камъните се извисяваха застрашително в утринното небе. Мериъл слезе от кобилата и я привърза за едно дърво. После влезе в кръга. Без да каже нито дума, Ренборн направи същото.
Пристъпи в центъра и бавно се огледа. Камъните се извисяваха в тихо безмълвие — вечни останки от един отдавна изчезнал народ. Миналата нощ бе нарекъл Мериъл варварка. И може би бе прав. Тук сякаш се носеше шепот на богове.
Доминик приближи до най-високия камък, постави ръце върху грубата, покрита с лишеи повърхност и остана дълго така. После се извърна и прошепна:
— Това място е изпълнено със сила, нали? Също като в катедрала човек усеща вечния пулс на вярата.
Значи го усети! Изпита желание да го разцелува за свръх сетивността му, но се сдържа, защото се опасяваше да не обиди джентълменското му благоприличие.
— Навярно хората все още идват тук — замислено продължи той. — Затова никакви дървета не са израснали вътре в кръга.
Мериъл примигна. Никога не й бе хрумвало. Може би наистина светилището не беше изоставено. Стори й се много хубаво, че някои хора все още идват тук, за да намерят покой.
Изгряващото слънце бе зад тях и сянката на Доминик извикваше в представите й образа на древен воин или на могъщ жрец. Мериъл потръпна. Прониза я усещането, че двамата вече се бяха срещали преди. Може би костите й помнеха далечната й предшественичка, която бе водила своя любим на същото място.
Наведе се и откъсна една маргаритка. На езика на цветята тя бе символ на невинността и нежността. В хербария на някогашната Мериъл, живяла преди триста години, това цвете бе наречено Билка Маргарет. Там имаше и рецепта за мехлем, който помага при рани и изгаряния. Дали нейната предшественичка се е любила тук сред цветята?
Мериъл втъкна маргаритката в един от илиците на сакото му, после ръката й се плъзна надолу. Усети как пулсът му се ускорява. Покри ръката й със своята и дрезгаво промълви:
— Ти принадлежиш на това място, моя дива вълшебнице!
Мериъл затаи дъх, изпълнена с надеждата, че той ще се поддаде на изкушението, стаено в очите му. Кръгът излъчваше огромна енергия и сила, съществуваща много преди християнските богове да измислят целомъдрието.