— Ти вярваш ли на това? — презрително сви устни Лусия.
— Надявам се да е прав. — Доминик мрачно се замисли за бъдещето. Размяната може би ще остане незабелязана, ако мине по-дълго време между неговото заминаване и появата на Кайл. Но ако се наложи сватбата да стане преди завръщането на лорд Греъм…
По дяволите, не искаше Кайл да се ожени за Мериъл! Ала ако разкриеше измамата сега, ситуацията можеше само да се усложни.
Пожела лека нощ на Лусия и се запъти към спалнята си. В главата му продължаваше да цари пълен хаос.
Мериъл изчака няколко минути, докато Ренборн излезе от стаята на сестра си. После взе цветята и почука на вратата й. Срещата й с Джена Еймс бе събудила любопитството й към младите жени. А това все пак бе сестрата на Ренборн.
Лейди Лусия отвори. Тя имаше тъмнокестенявата коса и сините очи на братята си. Макар че бе с няколко сантиметра по-висока от Мериъл и изглеждаше доста внушително, двете вероятно бяха на една и съща възраст.
— О! Добър вечер, лейди Мериъл.
Мериъл й подаде стъкления цилиндър, който бе намерила в килера. Сега той съдържаше дъхави лилии и дълги стръкове буен бръшлян. Нарочно бе направила традиционен букет, защото се съмняваше, че една светска дама ще оцени дивите цветя. Ренборн бе единственият, който ги приемаше.
Лусия взе вазата и се усмихна.
— Благодаря ти. — Зарови хубавото си носле в цветовете на лилиите. — Колко хубаво ухаят. — Вдигна глава и рече: — Ще влезеш ли? Тъй като може би скоро ще станем роднини, бих искала да се опознаем по-добре. — Отдръпна се от прага и направи гостоприемен жест.
Мериъл се бе надявала на подобна покана. Ако беше някой друг, щеше да влезе, без да пита, но не искаше сестрата на Ренборн да я намрази. Наистина бе доста странно, че се интересува от отношението на една непозната, и не бе сигурна дали това й харесва. Ала истината бе, че мнението на тази млада жена бе важно за нея.
Лусия остави цветята върху масичката до леглото и се извърна. Лицето й придоби смутен вид.
— Казаха ми, че ти не говориш и аз не знам как… как да се държа. Моля да ме извиниш, ако без да искам те обидя с нещо. Наистина няма да е нарочно.
Прямотата й се хареса на Мериъл. Беше истинска сестра на Ренборн. Затова направи лек жест — знак Лусия да продължи да говори.
Тя се отпусна върху леглото, при което полите на копринения й пеньоар се разстлаха край нея.
— Още не е официално, но аз скоро ще се омъжа. Сега отиваме да посетим семейството на годеника ми в Ланкашър. — Погледна въпросително гостенката си. — Мога да ти разкажа за него? Баща ми смята, че е глупаво непрекъснато да говоря за Робин, но една жена ще ме разбере.
Мериъл се усмихна. Настани се на дивана и с интерес изслуша многобройните качества, които притежаваше Почтения Робърт Джъстис. Лицето на сестрата на Ренборн сияеше — явно наистина бе влюбена.
Дали Лусия изпитваше същия страстен копнеж, който привличаше нея към Ренборн? Ако бе така, то явно бе прекалено добре възпитана, за да го покаже. А може би прикриваше страстта зад потока от думи и блестящите очи.
Накрая Лусия млъкна и смутено се засмя.
— Извини ме. Сигурно ти проглуших ушите. Ти си много търпелива слушателка. — Облегна се на украсената с дърворезба колона на леглото. — Надявам се, че и ти ще обикнеш брат ми така, както аз обичам Робин. През цялото време мисля само за него. Макар че ще се оженим в началото на есента, вече нямам търпение.
Мериъл извърна глава. Не искаше другото момиче да види изражението. Тя не разбираше любовта, нито брака. А страстта познаваше малко. Но много добре разбираше какво означава да мислиш постоянно за един мъж.
Колебливият глас на Лусия прекъсна мислите й.
— Моят брат ми каза, че умееш да рисуваш с къна. Това ми се стори много… интересно. — Гласът й се извиси във въпросителна интонация.
Мериъл се изправи, прекоси стаята и нави единия си ръкав, разкривайки нежните линии около китката си.
— Очарователно! — Лусия внимателно докосна изображението, страхувайки се да не го повреди. — Моят брат ми каза, че рисунката е временна. Вярно ли е?
Мериъл кимна. Помисли си, че двете съвсем истински си говорят, макар че тя си служеше само с жестове. Но това не й се стори опасно, защото Лусия скоро щеше да си замине и нямаше да я издаде. Трябваше да признае, че Ренборн е прав — разговорът е много забавно нещо. Обаче Мериъл не бе сигурна, че е готова да позволи на хората около нея да узнаят колко много разбира.
Лусия се изчерви.
— Ще можеш ли… Ще имаш ли нещо против да рисуваш върху рамото ми? Там, където няма да се вижда от, роклята. — Посочи с пръст мястото. — И да съдържа инициалите Р и Л?