— Рисунките на лейди Мериъл са прекрасни! — Отдалечи се, преди да е успял да я попита нещо, за да поздрави весело дамите и Мериъл.
Групичката изобщо се чувстваше доста свойски, докато не се появи граф Рексъм, когато внезапно се възцари неловка тишина. Доминик мислено се наруга, задето не се бе хранил по-бързо.
Баща му накуцваше — признак, че подаграта отново го измъчва, — което не му попречи да изръмжи дружелюбно:
— Добро утро. Хубаво е човек да се наспи след дълго и уморително пътуване. — Надникна през прозореца. — Денят е прекрасен. Много подходящ за разходка из имението.
Доминик се изкуши да изтъкне, че е проява на доста лош вкус да проявява толкова явно апетита си към собствеността на лейди Мериъл, но се сдържа, защото Кайл би постъпил така.
— Добро утро, лорд Рексъм. — Госпожа Маркс понечи да стане.
Графът махна с ръка.
— Не прекъсвайте закуската си заради мен.
След като си сервира значително количество яйца, шунка, пикантни пържени бъбречета, тънко нарязан студен език и препечени филийки, той докуцука до масата. Мериъл не му обръщаше никакво внимание, но Доминик забеляза, че се отдръпна, когато графът сложи чинията си до нейната.
Вместо обаче да седне, Рексъм впери изучаващ поглед в сведения й профил.
— Хубавичка е. Жалко, че е толкова дребна, но изглежда здрава. Хайде, погледни ме!
Сграбчи брадичката й и повдигна лицето й. Очите й блеснаха и тя бързо извърна глава, за да не срещне погледа му. Рексъм се засмя.
— Хайде, момиче, не бъди толкова срамежлива. Искам да знам как ще изглеждат моите внуци. — Отново посегна към брадичката й.
Тогава Мериъл ухапа пръста му. Разнесе се смаяно ахване и всички около масата се втренчиха в двойката.
— Дявол да го вземе! — Графът бързо отдръпна ръката си, а слисаното изражение на лицето му се замени с гневно. — Как смееш! Нима никой не те е научил на добри обноски?
Доминик видя как ръката на баща му се свива в юмрук, скочи от стола си, дискретно го улови за китката и със спокоен глас, както би направил Кайл, каза:
— Вие я изплашихте, сър.
Погледна към Мериъл. Очите й изпускаха гневни мълнии. Изглеждаше готова отново да хапе. Доминик леко отдръпна баща си.
Графът успя да се овладее.
— Еймуърт ме увери, че момичето не е опасно.
Ядосан от държанието на Мериъл, Доминик рязко заяви:
— А нима на вас ще хареса някой непознат да се отнесе така? — Доминик сграбчи брадичката на баща си и го застави да го погледне в очите. Изуми се като забеляза, че е само няколко сантиметра по-висок от него. Графът винаги му изглеждал огромен.
— Дяволите да те вземат, момче! Ти си по-лош и от нея — изрева баща му и рязко се освободи. — Как се осмеляваш да ми вдигаш ръка?
Доминик получи помощ оттам, откъдето най-малко очакваше. В следващия миг се разнесе спокойният глас на Лусия:
— Както Максуел току-що показа, никак не е приятно, да те третират като кон, папа. — Хвърли една ослепителна усмивка към баща си. — Макар да знам, че са водени от добри чувства, не мога да ти кажа колко често ми се е искало да ухапя възрастните вдовици и джентълмени, които са ме потупвали по бузите, мърморейки какво сладко създание съм. — Погледна към Мериъл. — А понеже лейди Мериъл никога не е живяла в обществото, тя не знае, че човек не бива да хапе, независимо колко силно му се иска.
С тези думи Лусия стана и премести чинията на баща си.
— Хайде, папа, ела и седни до мен. От този прозорец се открива прекрасна гледка към градините. — Хвана го под ръка и го заведе до стола. — Ей сега ще ти донеса кафе.
Докато Лусия изпълняваше ролята си на загрижена дъщеря, Мериъл напусна трапезарията. Приличаше на разгневена котка. Доминик можеше само да бъде благодарен, че тя и баща му повече не са в една стая. Господ да му е на помощ, денят едва сега започваше!
Съветът на Лусия — да говори с баща си колкото се може по-малко — беше наистина добър. Двамата излязоха от парка и препуснаха из имението, водени от управителя. Кар говореше почти през цялото време. Рексъм оглеждаше внимателно полята и стадата и от време на време правеше по някоя забележка. Доминик беше впечатлен. Не бе предполагал колко задълбочени са познанията на баща му по селско стопанство.
След обиколката се върнаха в къщата точно за лекия обяд. Доминик се съсредоточи в чинията си, без да взима дейно участие в разговора. Първо възнамеряваше да се измъкне незабелязано, но после реши, че поведението му може да се стори подозрително, затова предложи на баща си:
— Искаш ли да се поразходим из градините? Работата в тях е любимото занимание на лейди Мериъл. Наистина са великолепни.