— Не я обвинявам. Много често съм изпитвала желание да ухапя някого. — Лусия се усмихна. — Радвам се, че тя не нарани сериозно папа, но й завиждам за свободата. Сигурно не е чак толкова лошо да те смятат за малко смахнат.
„Малко смахнат“. Това определение му харесваше много повече отколкото „луд“.
— Ти спомена за рисунката й с къна. Показа ли ти гривната си?
Лусия кимна.
— Веднага щом ти си тръгна миналата вечер, тя ми донесе цветя. Прекарахме си много добре. Разказах й за Робин и тя ми нарисува татуировка.
Доминик бе сигурен, че не би искал да знае къде точно е рисунката.
— Сега ще ти покажа живия плет. Уорфийлд се гордее с най-хубавия жив плет.
Докато двамата с Лусия вървяха по пътеките, той осъзна, че най-опасното от посещението може би вече е отминало. Все още не го бяха познали. Оставаше само вечерта. След като Мериъл очевидно не харесваше графа, сигурно нямаше да се появи и така щеше да има по-малко неприятности.
И все пак за един ужасен миг си представи какво щеше да стане, ако баща му разбере, че всъщност по-малкият му син ухажва лейди Мериъл. Дали това ще го накара да оттегли съгласието си за годежа? Трудно беше да се каже. Баща му със сигурност бе много впечатлен от имението и искрено му се искаше то да стане част от семейната собственост. Едно обаче беше сигурно: разобличаването на измамата щеше да причини хаос и публичен скандал, ако се разчуеше извън кръга на двете семейства.
Обърканите му мисли бавно изкристализираха в едно доста неприятно заключение. Не трябваше да остава в Уорфийлд и с всеки изминал ден да желае Мериъл все повече и повече. Еймуърт и Рексъм дойдоха и дадоха мълчаливата си благословия. Момичето бе свикнало с присъствието му. Значи беше направил това, което искаше Кайл.
И беше време да си тръгне. Разстоянието и развлеченията може би щяха да развалят магията на Мериъл. Разбира се, той бе омаян от нея — тя беше най-хубавото и интересното създание, което някога бе срещал. Което не означаваше, че е сериозно влюбен. Раздялата щеше да му помогне да разбере сам собствените си чувства.
Колкото и да ненавиждаше тази мисъл, постепенно се убеди, че това е единственото правилно решение.
Глава 24
Доминик се облече изключително грижливо за вечерята, която щеше да бъде по-официална от обикновено заради важните гости. Още няколко часа и щеше да бъде в безопасност. Погледна през рамо към Морисън, който прибираше бръснача му и другите тоалетни принадлежности.
— Вече си се видял със слугите на баща ми. Имат ли някакви подозрения?
Морисън поклати глава.
— Никакви. Вие се справяте много добре, сър.
Комплимент от Морисън! Забележително! Ако не внимаваше, сигурно щеше да навири нос.
Докато слизаше по стълбите, младият мъж обмисляше заминаването си. Не утре — щеше да изглежда доста странно да си тръгне веднага след Рексъм и Лусия. Но на следващия ден… Или на по-следващия… Със сигурност до края на седмицата.
По дяволите!
След следобедната си почивка баща му изглеждаше в добро настроение, а всички дами бяха в елегантни вечерни тоалети. Лусия наистина бе забележително красива млада жена. И, слава на Бога, Мериъл отсъстваше. Съжаляваше, че днес почти не я е виждал, но щеше да бъде по-добре, ако не се появи, докато Рексъм е в къщата.
А после и той трябваше да си тръгне. По дяволите!
Насили се да се усмихне, прие чаша шери и се присъедини към непринудения разговор преди вечерята. Гонгът отекна и госпожа Маркс рече:
— Заповядайте в трапезарията! Тази вечер има нещо специално.
Гостите бавно се надигнаха от местата си. В този миг прага се появи Мериъл.
Доминик случайно гледаше точно в тази посока и затова я видя пръв. Едва не се задави с шерито си. Господи, това момиче знаеше кога и как да се появи!
Забелязвайки реакцията му, останалите също се извърнаха към вратата. Пет чифта очи се приковаха в Мериъл. Тя отново бе облечена в специален костюм. Стройните й форми бяха обгърнати от фина коприна в нежни отблясъци на лунен камък и бледозелено. Дрехата подчертаваше цвета на очите й. Едното й рамо бе голо и на него се виждаше сложен орнамент, изрисуван с къна, а на другото блестеше огромна златна брошка. Отстрани косата й бе прихваната с два златни гребена и се спускаше като буен водопад, по гърба.
Мериъл пристъпи грациозно, разкривайки босите си нозе. Доминик забеляза, че дрехата й е силно набрана, с цепка отдясно, която при всяка крачка позволяваше да се зърне за миг част от прасеца и коляното. Около глезена й блестеше тънка златна верижка. От нея тръгваше нежна плетеница, нарисувана е къна, която продължаваше нагоре и се губеше в гънките на сарито.