И едва не си строши врата, спъвайки се в Роксана, която се изпречи пред него тъкмо когато стигна до вратата. Доминик изруга и успя да се хване за рамката, с което предотврати просването си на пода.
Кучето го гледаше извинително с покритите си с рошава козина очи. Бедният звяр искаше да защити господарката си, но харесваше и него.
Без да обръща внимание на баща си, Доминик коленичи пред Роксана и протегна ръка. След няколко минути тя облиза дланта му. Отново бяха приятели. Почеса я набързо зад ушите, после се мушна през вратата толкова бързо, че Роксана не успя да го последва.
Естествено Мериъл вече бе изчезнала. Опита се да си представи къде може да е отишла. Къщата бе достатъчно голяма, за да се скрие човек, ала се съмняваше, че се е спотаила в някое тъмно кътче. Инстинктите я караха да търси убежище навън, сред Уорфийлд Парк, където навярно би могла да се скрие завинаги, ако реши.
Убежище… Дървената къща! Доминик хукна към големия дъб. Дните бяха дълги. На запад все още проблясваше бледооранжева светлина и осветяваше алеите.
Огледа се за Мериъл, но никъде не видя бледата коприна.
Когато стигна до поляната, където се издигаше дъбът, той се спря, за да огледа внимателно къщичката. В здрача куполът с минарето приличаше на димно видение от лула с опиум.
Стълбата бе вдигната. Значи тя навярно вече бе в замъка си. Докато се взираше в полумрака, единият прозорец светна. Май беше дошло време да провери дали е запазил катераческите си умения, с които така се бе гордял като дете.
Свали тясното си сако и го захвърли до дървото. Най-ниският клон беше доста над главата му, но ако подскочи достатъчно високо, може би ще успее да го стигне и да се улови за него.
Дръпна се назад, засили се и скочи. Пръстите му за малко не достигнаха клона. Направи още един опит. И този път ръцете му се ожулиха в дебелата кора.
При третия опит вече успя. Дланите му се разраниха, но той упорито напредваше от клон на клон.
Когато накрая погледна през отворения прозорец, видя Мериъл да налива някаква зърнеста смес в малък месингов мангал. Лицето й бе застинало като мраморна маска. Запита се дали не е по-добре да изчака малко, за да й даде време да успокои гнева си. Но вече бе стигнал твърде далеч. Нямаше да се откаже. Не и сега.
След като внимателно пресметна разстоянието, Доминик се хвърли на следващия клон, залюля се и се промуши през отворения прозорец. Ако Мериъл харесваше внушителните появи, тази без съмнение щеше да предизвика възхищението й.
Доминик се приземи тежко на пода, при което тя се закова на място и изумено се втренчи в него.
Убежището се оказа не детска къщичка, а истински ориенталски палат на около тринадесет квадратни метра площ. Стените бяха боядисани в бяло, подът — застлан с персийски килим в ярки цветове. Стената до стъблото на дървото бе покрита с лавици с книги, а отсреща имаше пейка с малки възглавнички. Същите изящно избродирани възглавнички бяха разхвърляни в елегантен безпорядък и по пода.
Погледът му се върна към Мериъл. С блестящата си светлоруса коса и коприненото сари тя изглеждаше не по-малко екзотично.
— Разгневена си от думите на баща ми и аз не те упреквам за това — рече младият мъж напълно спокойно, сякаш посещението му бе нещо съвсем обикновено. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че аз не съм зестрогонец, чиято единствена цел е да сложи ръка на богатството ти?
С подчертано пренебрежение Мериъл запали мангала. Гъст пушек със сладникава миризма изпълни помещението. Тамян. Доминик се почувства така, сякаш внезапно го бяха пренесли в чужди и далечни земи. Или в двореца на сънищата.
Пристъпи до шкафа с книгите и взе един том. Беше написан на ръка дневник на някоя от предшественичките на Мериъл.
— Нищо чудно, че не допускаш никого тук. Защото иначе би разбрал какво от себе си криеш от света.
Мериъл отиде до прозореца, през който той бе влязъл, и затвори капаците. После дръпна тежките завеси. Стори същото и с останалите прозорци.
Въпреки равнодушието й Доминик не се изненада, когато тя внезапно се втурна през стаята и грабна едно малко килимче. Под него се намираше капакът, закриващ дупката на пода. Въжената стълба бе грижливо навита.
Хвана я за ръката, преди да успее да вдигне резето. Коленичи до нея и развълнувано заговори.
— Не бива да се страхуваш от мен, Мериъл. Твоят вуйчо и моят баща се опитват да уредят нашия брак, но аз никога няма да направя нещо против волята ти.