Накрая звукът прониза замъгления му от страст мозък, напомняйки му за последствията от огнената буря. Тогава Доминик вдигна глава и дрезгаво промълви:
— Говори ми, Мериъл. Кажи ми, че наистина разбираш значението на това, което правим.
Потъмнените й мигли потрепнаха, разкривайки замъглените й зелени очи, но устните й не отрониха нито дума. Доминик плъзна ръка между бедрата й. Те подканващо се разтвориха. Нежно погали влажните чувствителни гънки на най-съкровеното й място. Тя потрепери и мелодията секна.
Огнената й страст бе неустоима, но в този миг го осени една мисъл. Ако тя успяваше да задоволява нуждите си, без да се разкрива, имаше вероятност да прекара остатъка от живота си, сгушена зад стените на своя собствен свят. Желанието бе най-силното оръжие, с което можеше да я накара да надскочи себе си.
— Моля те, изречи името ми — настоя Доминик. — Или поне простата думичка „да“!
Мериъл затвори очи, ноктите й се забиха в гърба му.
— Няма да продължа, ако не ме помолиш със собствения си глас.
Мериъл отново не каза нищо, само ноктите й се забиха още по-дълбоко.
Доминик се откъсна от прегръдката й и я отблъсна. Погледна я с болка. Тя бе най-съкровеното му желание, съблазнителна и опасна както вълшебната кралица от поемата на Кийтс.
— Съжалявам, моя любов — прошепна той. — Наистина съжалявам.
Понечи да се изправи, докато все още имаше силите за това.
Глава 25
Рязко отвори очи. Не беше възможно! Не, той не можеше да спре сега, защото тя щеше да изгори в огъня на незадоволената си страст.
Енергията около него трептеше в пурпурно, но мускулите му се напрегнаха и той се отдръпна. Мериъл осъзна с пронизваща болка, че той наистина възнамерява да я изостави. Не можеше да го понесе! Не можеше да му позволи да си отиде! За нищо на света! Сграбчи отчаяно китката му.
— Не! — Макар че пеенето бе съхранило гласа й, за нея бе истинско изпитание да изговаря думите след толкова години на мълчание. — Моля! Недей!
Изражението му мигом се стопли.
— О, Мериъл… — прошепна младият мъж. — Любима!
Прегърна я и я обсипа с целувки и ласки, които я докараха до ръба на лудостта. Тя се задъха. По вените й сякаш потече огнена лава. Бедрата й го зовяха. Потрепери, а той продължи да я държи и притиска към гърдите си, докато тя не полетя.
Все още се носеше из непознатите висини, когато Доминик се намести между краката й. Мериъл отвори очи. Беше великолепен, с широки рамене и твърди мускули, които караха нарисуваното от нея mehndi да оживява. Най-после той бе тук! Нейният самец!
Напрегнатите линии около очите му показваха колко много му е струвало да влезе бавно в нея, да се сдържи да не я прониже като побеснял жребец. Тя се изви към него, зашеметена от прозрението за разликата между човека и животното. Да, нежността бе много по-опустошителна от страстта.
Той я изпълни, разпъвайки плътта й по един изненадващ, но не неприятен начин. Изгарящата интимност бе всичко, за което бе копняла, трескавата нужда да отдадеш толкова, колкото получаваш. Мериъл се притисна към него и изумено установи, че тялото й отново пламва от желание.
Доминик простена и започна да се движи бясно в нея. Преплетените им тела се претърколиха по килима. Тя се бе вкопчила в него, сключила бедра около гърба му, докато той пронизваше не само тялото, но и душата й, изпълвайки я със светлина и прогонвайки сенките, които я преследваха през целия й живот.
Накрая извика, застина и тялото му се сгърчи в силни спазми, докато топлото му семе се изливаше в нея. Мериъл още веднъж се понесе във вихъра на жаркото безумие. Изпита наслада, каквато не бе познавала, преди двамата да полетят в бездната на своята прегръдка.
Докато страстта им стихваше, Доминик я притискаше към гърдите си. Дишането й постепенно се успокои, кръвта й спря вихрения си бяг, мислите й се избистриха. А с тях и необходимостта да се изправи срещу новия свят, в който се бе преродила.
Мир. Задоволство. Любов. Той лежеше настрани, сънливо милвайки гърба й. Тя бе скрила лице в рамото му, а блестящата й коса се стелеше безразборно. Изпитваше благоговение, че тя най-после се е осмелила да заговори, разрушавайки и последната бариера помежду им. Макар че трябваше тъжно да признае, че думите не биха могли да опишат чудото, което току-що се бе случило.
Хлъзгавите им от пот тела потрепериха от вечерния хлад. Доминик придърпа едно одеяло и зави с него и двамата. Колко дълго можеха да останат така, вкусвайки безценната си близост, преди да се изправят пред факта, че кутията на Пандора вече е отворена?
Доминик внезапно осъзна, че Мериъл тихо плаче. Изпълнен с тревога, той отметна лъскавите кичури от лицето й.