— Какво не е наред, Мериъл? Нараних ли те?
Тя поклати глава и отново скри лицето си.
— Тогава защо плачеш така, сякаш сърцето ти е разбито. — промърмори младият мъж с устни притиснати към челото й. Тя бе толкова крехка и уязвима. Задоволството му изчезна, заменено от дълбоко чувство на вина. Как можа да позволи страстта да замъгли разума му? — Кажи ми какво не е наред, любима. Сега, след като ми доказа, че можеш да говориш, искам да чуя всичко, което имаш да споделиш.
Отговорът й бе дрезгав шепот.
— Аз не осъзнавах… колко самотна съм била.
Думите й пронизаха сърцето му. Избърса нежно сълзите от лицето й.
— Никога повече няма да бъдеш самотна. Не и докато аз съм жив.
Тя въздъхна леко. Не изглеждаше убедена. Доминик осъзна, че може би е направил прибързано обещание, което нямаше да може да изпълни, затова се опита да смени темата.
— Никога ли не си говорила с никого? Дори и с Кемал?
— Нямаше нужда. — Тя се изтърколи от прегръдката му и се излегна по гръб. — Кемал не ме е насилвал, както ти го направи.
Той се усмихна.
— Предполагам, че дори и когато хората са разговаряли пред теб, сякаш си част от мебелите, ти винаги всичко си разбирала.
Тя сви рамене.
— Когато слушах.
Доминик подозираше, че през повечето време тя умишлено се е изключвала от света.
— Та когато си слушала, сигурно си разбирала много повече, отколкото са предполагали хората около теб.
Устните й се извиха в лека усмивка.
— Може би.
Виждаше какво усилие й струва да използва думите след толкова години мълчание. Ако не са били мелодиите, които е пяла, гласът й може би е щял да се изгуби завинаги.
— Виждам, че не си от многословните жени.
Тя му хвърли дяволит поглед.
— Ти говориш достатъчно и за двама ни.
Доминик се засмя.
— Докато мълчеше, да. — Подпря глава на ръката си се вгледа в лицето й. — Защо съвсем съзнателно си се отдалечила от нормалното човешко общуване? Била си много малка, когато взела това решение.
— Не беше точно така — бавно отвърна тя. — Огънят, клането, пленничеството — всичко това беше повече, отколкото можех да понеса. — Затвори очи за миг, а лицето й се сгърчи от болка. — Тогава мислено се върнах обратно в Уорфийлд. Опитвах се да не обръщам внимание на харема в двореца на раджата. Чак като се върнах у дома, започнах отново да забелязвам околния свят. Но вече бях изгубила желанието да говоря. И… харесвах живота си такъв, какъвто беше. Имах всичко, което исках. Предпочитах това да не се променя.
Доминик проследи деликатния й профил. Представи си чувствителното дете, което е трябвало да мине през ада и у дома да излекува раните си. Не бе трудно да се разбере защо не бе пожелала да замени удобната си свобода със съмнителните предимства на „нормалното“ съществуване. Собствената му сестра не веднъж се бе оплаквала от ограниченията в живота на една млада дама.
Но копнежът на Мериъл по страстта и близостта бяха променили всичко. Сега беше дошло времето и той да разкрие измамата.
— Слушаше ли, когато лорд Максуел за пръв път дойде в Уорфийлд и ти го представиха?
— Кайл Ренборн. Виконт Максуел. — Очите й блеснаха. — Мечтаният съпруг за всяка жена.
Сигурно някоя от дамите го бе казала. Доминик леко се усмихна. Чувстваше се разкъсван между лоялността към брат си и към Мериъл. Заради безразсъдството си вече бе завинаги свързан с нея, а Кайл никога нямаше да му го прости. Отпъди обаче надигналата се в гърдите му болка и рязко изрече на един дъх:
— Аз не съм лорд Максуел.
Мериъл го изгледа остро.
— Не си Ренборн?
— Аз съм Доминик Ренборн, а не Кайл. Аз съм братът близнак на лорд Максуел. — Намръщи се. — Не се гордея със себе си, Мериъл. Понеже ние си приличаме толкова много, че лесно можем да заблудим хора, които не ни познават отблизо, Кайл ме помоли да заема неговото място, защото имал някакъв неотложен ангажимент. Макар че аз не исках, той беше много… убедителен. Мислех си, че идването ми в Уорфийлд няма да доведе до никакви усложнения. Щях да остана малко, да ти позволя да свикнеш с мен или с някой, който прилича много на мен. После да си тръгна.
Улови погледа й и пламенно продължи:
— Не очаквах, че ще се влюбя в теб, но то се случи. Това променя всичко…
За негово облекчение, тя не се отдръпна ужасено. Но и не каза, че го обича, както тайно се бе надявал. Вместо това го изгледа със студен, преценяващ поглед.
— Значи така. Нищо чудно, че изглеждаше различен. По-опасен.
— Аз… опасен? — Беше искрено смаян. — Кайл може да бъде дяволски опасен, аз винаги съм бил с лек характер.
— Кайл е твърдо име — продължи тя, без да му обръща внимание. — Ръбато. Доминик ми харесва много повече.