Как бе възможно всичко да си е същото и в също време да е напълно променено? Три дни Мериъл и Ренборн излизаха заедно на езда и работеха в градината под строгия поглед на Кемал. И все пак… всичко бе различно. Мериъл вече не изгаряше от смътно и неопределено желание, сега вече знаеше какво означава да съедини тялото си с неговото и страстта й бе много по-дълбока и завладяваща.
Двамата отново подрязваха декоративните храсти, защото тази работа нямаше край. Тя бе коленичила до едната хрътка и оформяше протегнатите й лапи, когато усети погледа на Ренборн, вдигна глава и видя, че я наблюдава с тъжни очи.
— Доминик — тихо прошепна Мериъл, за да не я чуе Кемал.
Лицето му засия със замайващо интимна усмивка. Тя затаи дъх. Изгаряше от желание да го привлече върху дъхавата трева, да се излегне върху него, да го хапе и целува. После двамата да се търкалят, докато целите се покрият със зелени петна, а той да я изпива докрай с очи, замъглени от страст.
Вместо това младата жена сведе поглед и отряза един непокорен клон от тиса. От три дни непрекъснато мислеше за него, борейки се с изкушението да го съблазни противно на добрите му намерения. Съмняваше се, че той ще я отхвърли, ако се промъкне в леглото му през нощта.
Но за нейна изненада успя да овладее желанията си. Макар че не вярваше в убежденията му, би било нечестно да го предизвиква да изневери на моралните си принципи. С мрачна усмивка си призна, че у нея бе настъпила една много важна промяна — държеше се като зряла жена. Да бъдеш безотговорна луда, бе много по-просто и забавно.
За щастие скоро се увери, че не е бременна. Знаеше много малко за бебетата и със сигурност не бе готова да посрещне усложненията, която една бременност би предизвикала.
Мериъл въздъхна. Години наред бе напълно доволна от живота си. Наслаждаваше се на цветята, на плодородната земя под босите си нозе, на великолепието на вечно променящата се природа. А сега това задоволство бе изместено от жаждата й за един мъж.
Но този мъж искаше да се оженят. Явно задоволяването на желанията й изискваше изключително висока цена. Имаше кошмари всяка нощ, след като се любиха. Събуждаше се с разтуптяно сърце и откъслечни спомени за пламъци и писъци.
Дали бе възможно да се омъжи и да остане в безопасност в Уорфийлд? Или ще последват все по-настойчивите призиви „да заеме своето място в обществото“? Да бъде лейди Мериъл, богатата наследничка, да разполага с къща в Лондон и да бъде представена в двора? Откакто бе пристигнал, Ренборн непрекъснато я тласкаше към нови авантюри. Нямаше нищо против да язди отново, но напускането на имението бе нещо съвсем различно.
Стрелна с поглед Доминик, който се бе протегнал, за да подреже главата на коня. Какви дълги и стегнати мускули! Бе я дарил с неземна радост. Дори бе започнала да му вярва… поне донякъде.
Но кошмарите се завръщаха с пламъци и мрачни и неразбираеми послания за предателство. Не можеше да си обясни защо, но през годините предпазливостта бе станала неразделна част от нея. Макар че вярваше на Ренборн като на любовник, дори изпълненото й със страст сърце не можеше да я накара да направи такъв огромен скок и да остави живота си и Уорфийлд в неговите ръце.
А без доверие не можеше да има брак.
Доминик прие чаша шери от госпожа Маркс и направи остроумна забележка. После погледна към вратата, за да види дали Мериъл ще се появи за вечеря. Изминаха четири дни, откакто се бяха любили, а той имаше чувството са четири дълги години. Предишната нощ се събуди потънал в пот от трескавия сън, в който две преплетени тела се извиваха в жаркия огън на страстта. Едва се сдържа да не се промъкне по осветения от луната коридор и да нахлуе в спалнята й.
Както му бе обещала, Мериъл продължи да мълчи с изключение на няколкото думи, предназначени само за неговите уши. Питаше се дали тя осъзнава, че всеки път когато го прави, той се вцепенява от изпепеляваща страст която после бавно и мъчително затихва.
И все пак мъчението да я вижда през деня и да не може да я докосва, бе нищо в сравнение с това да не я вижда изобщо. Съзнаваше, че времето изтича. Щеше да изчака още три дни, преди да попита Мериъл дали е приела идеята за брак. Няколко пъти я улавя, че го наблюдава замислено, сякаш бе само спомен. Знаеше, че ще трябва да замине, ако тя продължава да отказва да се омъжи за него.
Чу стъпки в коридора. Но това не бяха леките стъпки на Мериъл. Икономът? Не, стъпките бяха твърде самоуверени. Вероятно някой посетител; никога не бе виждал подобна къща, в която всички пристигаха без предварително предупреждение. Но след като премина изпитанието от появата на Еймуърт и Рексъм, щеше да се справи и този път.