В стаята влезе мъж на средна възраст, облечен в пътнически костюм, последван от двама лакеи, също в пътнически дрехи, които оставиха багажа му до стената. Висок и як, новодошлият имаше походката и държанието на военен. Гневният му поглед обходи салона.
— Какво означава всичко това?
— Събрали сме се за вечеря, лорд Греъм — спокойно отвърна госпожа Маркс. — Колко мило, че пристигнахте навреме, за да се присъедините към нас.
Доминик замръзна. Мили Боже, само това му липсваше! Но какво, по дяволите, правеше Греъм в Англия? Не го очакваха поне още няколко седмици.
— Истинска изненада! — звънко възкликна госпожа Ректър, сякаш отгатнала мислите му. — А ние мислехме, че все още сте във Франция.
— Не ме обиждайте с тези фалшиви любезности. Много съм разочарован и от двете ви — сърдито изръмжа Греъм. — Узнах за болестта на Еймуърт и реших да се върна по-рано. Представете си моето удивление, когато посетих адвоката на Уорфийлд в Лондон, за да науча нещо повече за състоянието на графа, и открих какво става зад гърба ми. Адвокатът бе много разтревожен относно този… брачен заговор и беше благодарен за възможността да ми разкаже всичко.
Извърна намръщеното си лице към Доминик.
— Предполагам, че вие сте виконт Максуел. Нима репутацията ви е толкова отвратителна, че никоя нормална наследница от благороден род не би се омъжила за вас?
В този миг се появи Мериъл. Очите й се разшириха и тя изчезна във вихрушка от сини поли, за което Доминик й не благодарен, защото предстоящият сблъсък се очертаваше да бъде много, много грозен.
— Лорд Еймуърт ми обясни, че вие и двамата желаете само най-доброто за племенницата си, но имате разногласия по въпроса как да го постигнете — рече Доминик, надявайки се, че спокойното му държание може да поразсее напрежението. — След като опознах лейди Мериъл, аз напълно подкрепям лорд Еймуърт, че от нея ще излезе много добра съпруга, и съм му благодарен, дето е решил да осъществи отдавнашния план за обединяването на нашите две семейства.
— Много мило казано — изсумтя Греъм. — Но хубавите думи няма да прикрият факта, че този, който се опитва да се възползва от едно умствено недоразвито момиче, е отявлен негодник и мошеник.
— Вие подценявате способностите на вашата племенница — все така спокойно отвърна Доминик. — Наистина не обикновена жена, но с ума и преценките й всичко си е съвсем наред. А решението дали ще се омъжи, ще вземе самата тя.
Греъм стисна гневно юмруци.
— Глупости! Като един от нейните настойници аз имам задължението и правото да предотвратя всяка прибързана връзка. А Еймуърт се е опитал да ускори женитбата на моята племенница, докато отсъствам от страната.
— Дали имате това право? — язвително попита Доминик. — Мериъл е пълнолетна и предполагам, че никой съд досега не я е обявил за невменяема.
— Това може много лесно да се уреди! — Греъм присви очи. — Сигурен съм, че Еймуърт е действал от добри подбуди, но ако наистина отнеса този случай в съда, всеки съдии ще се съгласи, че момичето се нуждае от защитник и не може да бъде оставено в ръцете на някакъв си зестрогонец!
— Едва ли някой може да нарече лорд Максуел зестрогонец, лорд Греъм — неочаквано заяви госпожа Ректър. — Неговият произход и положение в обществото са равни на тези на Мериъл, а добротата му и състрадателната му природа го правят идеален съпруг за една млада жена с… деликатен характер. Лорд Еймуърт е направил отличен избор.
Греъм се втренчи в госпожа Ректър, която изобщо не трепна от свирепия му поглед. Какво великолепно старо момиче, мислено й се възхити Доминик. Изглеждаше мила и податлива, но явно имаше смелостта да се опълчи на един разгневен граф.
— Уважавам загрижеността ви за лейди Мериъл, сър — каза Доминик, потискайки моментната болка, че той не е желаният наследник на Рексъм, а само незначителният втори син, — обаче смятам, че я познавате по-малко, отколкото си мислите.
Греъм го изгледа с подчертано презрение.
— Значи само за няколко дни вие сте се превърнали в експерт, докато аз, който се грижа за нея още от дете, не я познавам? Каква арогантност!
— Тя се променя много бързо. — Доминик взе внезапно решение. — Дори започна да говори.
Ченето на Греъм увисна, а двете дами ахнаха. Графът се съвзе пръв.
— Истина ли е, госпожо Маркс?
— За пръв път го чувам — отвърна жената с ококорени
— Мериъл наистина ли е говорила, лорд Максуел?
— Да, при това съвсем разумно. Но тъй като е много срамежлива, засега разговаря само с мен. Вярвам обаче, че след известно време ще се отпусне и пред вас.