Греъм поклати глава с отвращение.
— И твоят разсъдък е не по-малко помътен от нейния.
Доминик се качи по стълбите към стаята си. Мислите му се блъскаха безпомощно. Макар че Греъм нямаше действителната власт да забрани присъствието му в Уорфийлд, на практика трябваше да си тръгне. Дори и да успее да се изплъзне от лакеите и да намери Мериъл, никога не би могъл да я помоли да избяга с него. Уорфийлд бе неин дом и корените й бяха също толкова дълбоки, колкото и на стария дъб, сред чиито клони се намираше нейното убежище.
Единствената му надежда бе да отиде при лорд Еймуърт. С негова помощ щеше да се върне — ако обаче Еймуърт още е жив и достатъчно силен, за да се бори с Греъм бъдещето на Мериъл.
Тя дори нямаше възможност да му каже сбогом.
Мериъл се оттегли в стаята си, за да си спести неприятната сцена в салона. Винаги избягваше чичо си Греъм. Макар че отдавна бе напуснал войската, той продължаваше да издава заповеди на всички, сякаш бяха негови подчинени.
Когато чу дрънченето на конския впряг, погледна равнодушно през прозореца, уверена, че каретата на Греъм напуска къщата. Вместо това видя мрачното лице на Ренборн. До него беше камериерът му, а конят му бе привързал отзад.
Сърцето й подскочи и замря. Той си заминаваше, но не доброволно, защото двама огромни мъже в ливреи със знаците на чичо й вървяха от двете страни на екипажа.
Когато стигна до главната алея, Ренборн дръпна юздите на коня и погледна към къщата. Лицето му бе напрегнато, Мериъл замаха отчаяно с ръка, но дългите лъчи на залязващото слънце се отразяваха от прозорците и той не можа да я види.
Мериъл смътно осъзна, че се разделят завинаги. Бе отказала да се омъжи за Ренборн и сега чичо й явно го гонеше от Уорфийлд. Дали щеше някога да се върне, след като бе отхвърлен и от нея, и от настойника й?
Изненадата й бе изместена от ярост. Как се осмеляваше всъщност чичо й да гони нейния любовник! Тя бе господарката на Уорфийлд и той нямаше никакво право да се отнася към нея като към малко дете. Завъртя се на пети, изскочи от стаята и се спусна надолу по стълбите. Защо избяга от салона? Трябваше да остане! Ако беше до Ренборн, нямаше да могат да го накарат да си тръгне.
Трябваше да го настигне! Дали да не оседлае Лунен лъч? Не, ще загуби твърде много време. По-добре да тръгне пеша. Алеята правеше голям завой, така че, ако тича напряко до портата, ще пристигне преди каретата. И ще доведе Ренборн обратно. И ще нареди на слугите да изхвърлят чичо й и хората му.
Тъкмо стигна до предната врата, когато граф Греъм й препречи пътя. Светлината около него бе стоманеносива.
— Какво чудесно съвпадение — каза той с необичайно нежен глас. — Тъкмо тръгвах да те търся. Не се тревожи, Мериъл, аз ще се погрижа за теб. Най-накрая ще бъдеш подложена на лечение, което може би ще ти помогне. Дори и да не се възстановиш напълно, поне ще се укротиш.
Мериъл се закова на място. Когато видя изражението на очите му, страхът бързо измести гнева й. Той изглеждаше… непреклонен.
Чичо й пристъпи към нея, а тя бавно заотстъпва с разтуптяно сърце.
— Не бягай, мила моя, аз няма да те нараня. — При последните думи гласът му се извиси. — Хванете я!
Мериъл се завъртя. Докато чичо й бе отвличал вниманието й, един от неговите хора се бе прокраднал зад гърба и с разтворено одеяло. Обзе я паника. Отчаяно се сви и отскочи настрани.
— Не позволявай на малката дива котка да избяга! Никога няма да я намерим, ако успее да се измъкне от къщата — изкрещя чичо й. — Но не я наранявай.
Не можеше да мине покрай слугата, затова отново смени посоката. Но явно беше в капан — чичо й от едната страна, лакеят от другата, а зад гърба й — стената. Мярна ужасените лица на дамите, които наблюдаваха сцената от прага на салона.
Мериъл отчаяно се спусна натам, молейки се жените да и помогнат, но не можа да избегне чичо си. Греъм я хвана с огромните си лапи и я извъртя с лице към себе си. Мериъл го ритна и издра очите му.
— По дяволите! — изруга той, докато се мъчеше да улови китките й. — Ако любовникът ти може да те види сега, ще престане да твърди, че си нормална!
В следващия миг връхлетя слугата и метна отгоре й одеялото. После я просна на мраморния под и я срита безмилостно.
— Не я наранявайте! — разтревожено извика госпожа Ректър.
— Няма. — Греъм се отпусна на колене и започна да я увива. Мериъл отчаяно се опитваше да се измъкне, но бе твърде голям и силен. Накрая завърза здраво с одеялото ръцете и краката й, така че да не може да мърда.
После метна увитото й тяло през рамо и рече задъхан:
— Сега си в безопасност, Мериъл. Аз съм тук, за да погрижа за теб.