— Вече е почти обяд. Твърде късно е да потегляте за Уорфийлд. Можете да вечеряте с нас и да пренощувате тук.
Това бе заповед, а не молба. Младият мъж мрачно се усмихна.
— За да си създадете лично мнение за мен?
— Точно така. — Дамата извърна поглед. — Съжалявам, че не бях по-добра вуйна за племенницата на моя съпруг. — Последва дълга пауза, преди припряно да добави: — Може би лейди Мериъл не е наистина луда, но… моята майка беше.
— Не ми дължите никакви обяснения, лейди Еймуърт — тихо рече Доминик. — Всеки си има своите демони.
Тя отново го погледна.
— Започвам да разбирам как сте успели да измъкнете Мериъл от самотата й. Неведоми са пътищата на съдбата. Дали лорд Максуел щеше да се справи също толкова добре?
Доминик поклати глава.
— Съмнявам се. Той не е от търпеливите.
Преди тя да отговори, лакеят се появи в приемната с неодобрително изражение на лицето.
— Някаква персона желае да разговаря с вас, милейди. Казва, че е от Уорфийлд Парк.
Лейди Еймуърт и Доминик изненадано се спогледаха.
— Доведи го, Лидъл. — След като лакеят излезе, тя се обърна към Доминик: — Смятате ли, че това е лорд Греъм, който е дошъл да порицава съпруга ми?
Доминик се намръщи.
— Едва ли, след като знае колко е болен лорд Еймуърт.
Домакинята мрачно се усмихна.
— Съмнявам се, че това би го спряло. Макар че моят съпруг никога не се е оплаквал, винаги много трудно се е разбирал с лорд Греъм относно настойничеството на лейди Мериъл. Мненията им за това, кое е най-добро за нея, коренно се различават. Двамата все спореха. В противен случай съпругът ми никога нямаше да се опитва да уреди брака на Мериъл зад гърба му.
Разговорът им бе прекъснат от отварянето на вратата и влизането на Кемал. С тюрбана и измачканите от пътуването дрехи той изглеждаше съвсем не на място в тази строга английска стая.
— Кемал! — възкликна Доминик. — Да не би нещо да се е случило с Мериъл?
— Милейди. — Индиецът се поклони на лейди Еймуърт. — Дойдох с надеждата, че ще ви намеря тук, милорд, както и да осведомя лорд Еймуърт, че лорд Греъм отведе Мериъл в лудницата в Блейдънхам.
— Господи! — Доминик се вцепени от ужас, но бързо се съвзе. — Простете ми, лейди Еймуърт. Макар че Греъм и преди е искал да я изпрати там, не ми е идвало наум, че ще го стори точно сега, когато нейното състояние толкова много се подобри.
— Той я залови и я завърза, сякаш е див звяр — продължи Кемал с блеснали от възмущение очи. — Един час след като си тръгнахте, вече пътуваха към лудницата.
Доминик изруга, ужасен от мисълта, че Мериъл е затворена като птица в клетка. Щеше да се удря в решетки докато се самоунищожи. Обърна се към лейди Еймуърт изрече със задавен глас:
— Боя се, че съм принуден да се откажа от гостоприемството ви. Мериъл трябва колкото се може по-бързо да освободена.
Тя кимна. Лицето и бе пребледняло.
— Няма да кажа на съпруга си — тази новина като нищо ще предизвика нов сърдечен удар, който този път може да се окаже фатален. Разчитам, че вие ще сторите всичко което е необходимо.
— Можете да имате доверие и на мен, и на Кемал. — Погледна към индиеца. — Сигурно си уморен. Имаш ли сили да тръгнеш обратно още тази вечер? Остават само няколко часа до мръкване.
— Няма да ви бавя — кратко отвърна Кемал.
— Вие двамата може и да сте направени от желязо, но не и конете — практично отбеляза лейди Еймуърт. — Докато ги приготвят, ще хапнете и ще починете. Очаква ви дълъг път.
След тези думи дръпна шнура на звънеца и се разпореди за конете, а после поведе двамата мъже към кухнята. Докато готвачката режеше студеното месо, лейди Еймуърт им разясняваше подробности около настойничеството на Мериъл. Тъй като не бе предвидил трагичния си край и „лудостта“ на дъщеря си, баща й бе предприел стандартните законни мерки, като й оставяше пълната свобода в избора на съпруг. Това облекчаваше много задачата на Доминик.
Щом лейди Еймуърт ги остави да се нахранят, той се обърна към Кемал:
— Как реагираха дамите на постъпката на Греъм?
— Бяха много възмутени — Индиецът се усмихна и белите му зъби проблясваха в тъмната му брада. — Единствено страхът, че ще ме забавят, ги възпря да не тръгнат с мен.
Трябваше да благодари на небесата, че Мериъл имаше такива съюзнички. Доминик си взе още един резен от говеждото, след което разкри самоличността си и на Кемал.
Откровението може би бе добро за душата, но докато осведомеше всички, които имаха правото да знаят кой е той всъщност, сигурно щеше да бъде дяволски отегчен от цялата тази история.
Глава 29