Крейторн се поколеба.
— Няколко часа. Дозата бе доста голяма за нея.
Без повече да погледне към лекаря, Доминик напусна стаята, следван от Кемал. Крейторн не направи опит да ги спре. Вероятно нямаше търпение да се отърве от неканените си гости.
Кемал доведе конете, но Доминик установи, че е невъзможно да се качи на седлото с Мериъл, вкопчена в него, затова първо я подаде на Кемал, а след това възседна коня си и отново я взе в прегръдките си.
Доминик и Кемал не си размениха нито дума, докато не напуснаха пределите на злокобното място и не излязоха на главния път.
— Докторът сигурно незабавно ще уведоми лорд Греъм — обади се Кемал.
— Знам. — Доминик погледна сведената глава на Мериъл и се запита колко ли време ще е необходимо, за да може отново да погледне някого в очите. Ако не беше в това състояние, можеха да отидат в Уорфийлд. Но сега… Къде да се приютят? Със сигурност не и в някоя страноприемница, където Греъм щеше много скоро да ги открие.
— Ще я заведем в Холиуел Грейндж. Не е много далеч, а вярвам, че генералът ще ни помогне.
Кемал кимна в знак на съгласие и те насочиха конете натам. Слава Богу, че селото бе наблизо. Доминик се опита да не мисли за собствената си умора. Щеше да има достатъчно време да си почива, когато Мериъл бъде в безопасност.
Семейство Еймс посрещнаха радушно неочакваните си гости. След като изслуша обясненията на Доминик, Джена отведе Мериъл, за да се погрижи за нея. Тя все още бе в полусъзнание, но тръгна с приятелката си, без да се противи. Фактът, че различаваше приятелите от враговете си, бе добър знак за Доминик.
Едва се държеше на крака от умора, но нямаше да може да заспи спокойно, докато не каже цялата истина.
— Има още нещо, което трябва да знаете, генерале. — И поясни накратко кой бе в действителност.
— Вие май не вярвате в спокойния живот? — отбеляза генералът, след като се съвзе от изумлението си. — Ще поговорим за това утре сутринта. Точно сега се нуждаете от една хубава почивка.
Доминик с готовност се съгласи и последва домакина, който го заведе до спалнята му. След две минути Ренборн вече се бе измил, съблякъл и спеше като заклан.
Глава 30
„Пламъци и писъци. И сянката на дявола. Ужасяващо нощно пътуване през пустинята. Широкият колан на гърба й, за да не падне от седлото на коня, я притиска толкова силно, че едва може да диша. Отчаяният плач за мама и татко и безумният отказ да повярва, че те никога вече няма да дойдат. Надеждата, която угасва ден подир ден, докато накрая се утаява само горчивото примирение, че са я изоставили.“
После сцената се смени с друга.
„Нейният чичо завързва въжета около тялото й, увито в одеяло. Отчаяният опит да избяга, преди да й нахлузят усмирителната риза. Докторът, който говори успокояващо, докато налива насила в гърлото й някаква лепкава течност, която трябва да преглътне, ако не иска да се удави и да умре.“
Този път нямаше никаква надежда.
Дойде в съзнание, обляна в студена пот. Все пак я спасиха. Или само си бе въобразила прегръдката на Ренборн уханието му и силното биене на сърцето му?
Изучаваше обстановката със затворени очи. Меко легло, малка стая, тънеща в полумрак. Чист провинциален въздух, толкова различен от противната миризма на онази лудница. Предпазливо отвори очи и видя Джена Еймс, седеше до леглото й и четеше книга на светлината на газената лампа. Значи Ренборн и Кемал наистина бяха дошли да я спасят.
Опита се да внесе ред в обърканите си мисли. Кемал размахваше застрашително смъртоносния кинжал, а побеснелият Ренборн едва се удържа да не пререже гърло на доктора. После отново върху гърба на коня, ала този път, сгушена до Ренборн.
Накрая Джена, която й помогна да се измие и й даде освежително питие, преди да я настани в леглото. Сведе поглед и видя, че е облечена в широка и чиста стара риза.
Внимателно се протегна. Всички мускули я боляха от мъчението да бъде овързана като мумия в продължение на часове. Сваляха въжетата само за малко, когато една груба надзирателка й помагаше да ползва нощното гърне — унизителна и болезнена работа за човек, облечен в усмирителна риза.
Джена усети, че Мериъл се раздвижва и вдигна глава.
— Вече си се събудила? Добре. — Вгледа се в очите й. — Струва ми се, че действието на лауданума почти е преминало. Как се чувстваш?
Мериъл леко сви рамене.
— Сигурно си жадна. — Джена наля чаша вода и я поднесе към устните й. — Устата ми все пресъхваше, след като ме натъпчеха с онези отвратителни лекарства. — Макар че се стараеше да говори спокойно, гласът й трепереше. Не беше толкова отдавна, когато и тя бе също така безпомощна като Мериъл.