Февруари отмина и настъпи март.
Тамсин вече не работеше в обора на Джейми. Както с учудване узна Жаси, той се беше нанесъл в малка къща в центъра на поселището. Повериха му всички запаси от лекарства и медицински инструменти и кръгът от пациенти непрекъснато се разширяваше.
— За всичко това трябва да благодаря на съпруга ви — разказа той на Жаси. — След раждането на Даниел ме помоли да го последвам в салона и аз си помислих, че ще ми отреже главата, задето не съм направил нищо да намаля болките ви. Вместо това започна да ме разпитва за пребиваването ми в Оксфорд и ужасно се разсърди, когато узна, че съм се пропил и съм разрушил кариерата си на лекар. Уверих го, че съм се отървал окончателно от този порок. Тогава ми каза, че в Новия Свят не мога да си позволя да пилея познанията си. Даде ми на разположение тази къща и ми изпрати първите пациенти. В началото идваха с колебание. Ала откакто излекувах стомашните спазми на мисис Денвър и наместих счупената ръка на Тимоти Хейлс, вече имат повече доверие в мен.
Жаси се зарадва, че животът на Тамсин е тръгнал в щастлива за него посока, и вечерта сърдечно благодари на Джейми. Мъжът й нетърпеливо отговори:
— Не съм направил нищо друго, освен да се възползвам от познанията на един лекар. Знаеш, че тук спешно се нуждаем от тях. — После рязко й обърна гръб и тя не посмя да продължи разговора.
Март донесе със себе си бури и дъжд, но на петнадесети, когато Даниел навърши един месец, пролетта вече тропаше на вратата. Небето беше безоблачно, слънцето пращаше първите си топли лъчи. Полските работници започнаха да подготвят сеитбата. Навсякъде се чуваха весели смехове и всички се радваха, че е дошъл краят на зимата.
Всички освен Джейми.
Понякога Жаси мислеше, че мъжът й я мрази. Друг път беше готова да повярва, че му е напълно безразлична. Избягваше да се мярка пред очите й, говореше й с остър тон и прекарваше голяма част от времето си извън къщи.
Понякога обаче го улавяше да я наблюдава — сериозен, вглъбен, като че ли очакващ нещо. Когато се осмеляваше да го попита какво е станало с него, кратко й отговаряше:
— Нищо.
— И бързаше да излезе.
Смутена, засегната, с нарастващ страх в сърцето, Жаси продължаваше да го наблюдава. Без съмнение, съпругът й обичаше Даниел. Всяка вечер нареждаше да го занесат в стаята му и Жаси го предаваше на Ейми, Чарити или Пейшънс. Виждаше го отново едва когато почваше да пищи от глад и трябваше да го накърми.
На петнадесети март реши, че е крайно време да върне мъжа си в семейното легло. Копнежът по него беше станал непоносим. Накърми Даниел рано сутринта, окъпа се и изми косата си. Облече се извънредно грижливо — в люляковосиня рокля с дълбоко деколте, украсено с дантели. Превърза дългата руса коса на челото и я разпусна по гърба. После се запъти към кабинета на долния етаж, където сър Уилям и Джейми тъкмо картографираха земите по течението на реката. Голямата маса беше отрупана с пергаменти и гъши пера.
Сър Уилям вдигна поглед, когато Жаси влезе, и в очите му просветна възхищение. Ала Джейми видимо се разгневи, че им е попречила.
— Добър ден, сър Уилям — поздрави Жаси и се обърна към съпруга си: — Както виждам, тъкмо сте заети.
— Работата никога не може да бъде толкова важна, че да развали удоволствието ни от вашето присъствие, милейди — отбеляза галантно Уилям.
— Какво искаш? — попита кратко Джейми.
Дори Уилям го изгледа слисано. После сметна, че е по-уместно да изчезне от кабинета и да остави съпрузите да се разправят сами. Сбогува се набързо с извинението, че е забравил да провери постовете.
— Ще се върна след няколко минути.
Жаси остана сама със съпруга си и двамата потънаха в мрачно мълчание. Най-после Джейми попита:
— Е, кое беше това важно нещо, което те накара да прекъснеш работата ни и да ми направиш сцена?
— Аз? Сцена?
— И да объркаш бедния Уилям?
— Не ми изглеждаше особено смутен.
— Разбира се, на теб ти е много приятно да будиш възхищение и да чуваш галантни комплименти от устата му…
— Каквито твърде рядко излизат от твоята уста.
— Не съм свикнал да си губя времето с жени. Е, какво искаш?
— Ти очевидно не си свикнал да следваш дори най-простите правила на учтивост, мой велики лорде. Какво искам от теб ли? Нищо друго, освен онова най-висше благо, към което се стремя толкова отдавна — свободата си! — Жаси гневно се обърна към вратата и не видя болката, изписала се в очите му.
Джейми веднага се овладя и задържа ръката й.
— Това ли е, което наистина искаш?
— Кое? — изсъска тя.