Значи първото убийство не беше случайност. Значи индианците бяха влезли в селището с намерението да избият всички бели. Жаси трябваше веднага да предприеме нещо.
В близост до портата се чу крясък. Скоро всички заселници щяха да узнаят колко коварно са ги нападнали — скоро, когато легнат мъртви в собствената си кръв.
— Не! — Жаси с всичка сила се нахвърли срещу индианеца и двамата се строполиха на пода. Нападението беше грешка. Топлото тъмно тяло притисна нейното и Жаси напразно хапеше и блъскаше. Мъжът беше млад, силен и мускулест, и тя нямаше никакъв шанс да се справи с него.
Когато коляното му притисна стомаха й, въздухът излезе от дробовете и Жаси се взря в бадемовидните черни очи, които развеселено изучаваха лицето й. Очевидно индианецът се забавляваше със съпротивата й. Той посегна към глезена си, измъкна от кожения си сандал нож, сграбчи една от къдриците на Жаси и прикова очи в нея. Да не искаше да я скалпира? Младата жена изпищя и отчаяно се опита да се изплъзне.
Внезапно се чу тих, странен, ужасяващ звук. Върху красивата й пролетна рокля се изля струя кръв. Усмивката замръзна върху лицето на индианеца, той се килна настрани и Жаси видя стърчащия в гърба му нож. С треперещи пръсти воинът се опита да измъкне ножа, ала не успя и се строполи върху нея. Жаси с писък се дръпна настрана и невярващо се взря в края на стълбата, където беше застанал Джейми. Беше хвърлил ножа отдолу, за да убие индианеца. Цялата му фигура излъчваше несъкрушимо вътрешно спокойствие. Този мъж никога нямаше да изпадне в паника. Посрещаше с достойнство и кураж ударите на живота. А тя най-после беше разбрала що за човек е и се беше научила да го обича. Дано само не беше твърде късно…
Джейми хукна по стълбите и я дръпна да стане.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — изрева той. — Отдавна трябваше да си у дома, при Даниел. — Наведе се, измъкна ножа от гърба на мъртвия воин, изтри в панталона си окървавеното острие и отново го пъхна в ботуша си.
— Аз… Трябваше да бия тревога — опита се да обясни Жаси. — Все някой трябваше да…
Джейми мина покрай нея, отвори вратата и с все сила задърпа тежкото въже. Камбаната издрънча.
— Да вървим! — Издърпа Жаси след себе си и двамата хукнаха по стълбата. На входа бяха пресрещнати от трима полуголи индианци, които очевидно не се интересуваха от хладния пролетен вятър. Единият беше изрисуван с цветовете на войната. С войнствено бляскащи очи и извадени ножове воините спокойно очакваха Джейми.
Без да изпуска от очи индианците, Джейми скри Жаси зад гърба си.
— Махай се оттук! Скрий се!
— Не!
— Джейми! — прокънтя някъде наблизо гръмотевичен глас. Сър Уилям Тибалт беше чул сигнала за тревога. Слава Богу, Джейми вече не беше сам срещу тримата неприятели.
— Уилям! — Джейми светкавично бутна Жаси в ръцете му. — Отведи я оттук!
— Не! — изкрещя Жаси. — Той ще остане с теб!
— Махни я веднага, Уилям! Заклел си се да ми служиш вярно и сега ти заповядвам да отведеш жена ми на сигурно място. Вземете Даниел, Елизабет и останалите и ги отведете в църквата — тя е единствената тухлена сграда, а под задните пейки има мечове и мускети.
— Няма да те изоставя! — изплака Жаси.
— Да вървим, милейди. — Уилям хвана ръката й и въпреки че Жаси отчаяно се залови за ризата на Джейми, той я издърпа настрана.
По бузите й се стичаха сълзи. Толкова неща трябваше да каже на съпруга си — пред лицето на смъртта. Нямаше време, нямаше никакво време.
— Джейми!
— Върви най-после! — изкрещя той. — По дяволите, Жаси, нима мислиш, че мога да се съсредоточа в битката, ако стоиш зад гърба ми! Изчезвайте! Вземете Даниел и останалите. За Бога, Уилям, отведи я!
Сър Уилям задърпа Жаси да вървят. Потискайки хълцанията си, младата жена го следваше, ослепяла от сълзи. Само след няколко крачки отново спря.
— Милейди! — настоя Уилям.
— Почакайте, моля ви!
— Той си знае работата, милейди.
Въпреки това трябваше да се обърне. Първият индианец вече се бе нахвърлил върху Джейми. Ножът на съпруга й блесна във въздуха и се заби в корема на противника. Воинът се строполи на земята и повече не мръдна. Оставаха другите двама.
Жаси чу писък зад гърба си и стреснато се обърна. Смелата жена на ковача, Мери Монтгомъри, се защитаваше с маша срещу един индианец, който я беше нападнал със собствената й дъска за рязане на хляб. Сър Уилям й се притече на помощ, ала Мери се справи и сама. С все сила стовари тежката маша върху главата на противника си и той полетя към земята, без да издаде звук.
Смелата жена се обърна самодоволно към Жаси.