— Мис! Жаси! Почакайте, моля ви! Ако мога да ви помогна по някакъв начин…
Да й помогне? Много късно. Не можеше да понесе дори да срещне погледа му. Никога вече…
Затича към къщи, без да обръща внимание на студа и хрущящия сняг. Най-после стигна кухненския вход. Готвачката, която чакаше до топлата печка, я пусна да влезе и предупредително вдигна пръст до устните си. Жаси благодарно кимна с глава и забърза нагоре по стълбата за слугите.
Когато отвори вратата на таванската стаичка, видя Тамсин, застанал до леглото на майка й.
— Намерих пари! Моля те, иди да й купиш хинин. Аз ще остана при нея.
— Жаси… — Моли сложи ръка на рамото й, но младото момиче нетърпеливо я отблъсна. Ала преди да се втурне към леглото, Тамсин препречи пътя й.
— Твоята майка намери своя вечен покой, момичето ми.
— Покой? — Жаси неразбиращо втренчи очи в него. Едва след секунди осъзна смисъла на думите му и замаяно заклати глава. — Не! Не! Донеси хинин, Тамсин! Мама просто е заспала.
Нито старият човек, нито Моли успяха да я задържат. Жаси падна на колене до леглото на майка си и улови изстиващата малка ръка. Студена като вятъра, който виеше навън. Скована, безжизнена.
— О, не! Моля ти се, Господи, не! — Младото момиче се надигна с хълцане, зацелува майка си, опита се да я стопли с тялото си. После се взря в красивото бледо лице и разбра, че мастър Джон и подобните нему най-после са изгубили властта си над Линет. Изплака и отчаяно положи глава на възглавницата.
Моли отиде при нея и я заключи в обятията си. Жаси плака, докато сълзите й пресъхнаха. После решително изправи глава.
— Няма да живея повече така. И — дано Господ ми помогне — няма да умра така.
— Всичко ще се оправи, мила — произнесе примирено Моли.
А Жаси разбра, че още не е изплакала всичките си сълзи. Защото когато отново посегна към вледенената ръка на майка си, силни хълцания разтърсиха тялото й.
ГЛАВА ТРЕТА
— Връщам се — каза Джейми Камерън на приятеля си. — Ти също би трябвало да дойдеш.
Ратаят вече беше оседлал коня му, кафяв жребец на име Уиндуокър. Ала младият лорд се чувстваше задължен да провери юздите и седлото.
— Не зная… — Робърт скептично смръщи чело, докато наблюдаваше как Джейми възсяда разигралия се жребец. И двамата бяха облечени елегантно, защото вечерта ги очакваха във фамилното имение на семейство Камерън, Карлайл Касъл край Самърфийлд.
За планирания делови разговор с баща си Джейми се беше облякъл така, както изисканият стар джентълмен предпочиташе да го вижда. Носеше фина бяла риза с фламандски дантели по яката и маншетите, кожен жакет с прорязани ръкави, брокатени панталони до коленете, пъхнати във високи черни ботуши за езда, подплатена с кожа наметка и широкопола, украсена с пера шапка. С лека завист Робърт помисли, че дори да се облече в дрипи, приятелят му пак ще изглежда добре.
Макар да не беше наследник на имението на рода Камерън, а само трети поред син, Джейми беше най-важният делови партньор на обожавания си баща. Двамата посвещаваха цялото си време на общите сделки.
— Лека-полека почвам да се убеждавам, че си полудял — въздъхна Робърт и побърза да се метне на седлото. Един до друг двамата излязоха от двора на Тауъргейт.
— Защо пък?
— Слушай, въпреки че няма да бъдеш следващият херцог Карлайл, ти все пак си син на един от най-богатите хора в Англия. Освен това умело използваш богатството си. Преживя жестоки битки по световните морета, после се срещна и с диваците във Вирджиния, които лесно можеха да те разкъсат на парчета. И защо трябваше да се излагаш на всичките тези опасности? Заради някаква си фирма, която досега е направила повече грешки, отколкото успешни сделки — и заради някакво си имение, подарено ти от краля. При това имаш толкова земя в Англия, че още не си успял да я обходиш от единия до другия й край.
Джейми се изсмя и се загледа с копнеж на запад, сякаш можеше да види Новия Свят отвъд хоризонта.
— И аз самият не знам защо го правя, Робърт. Нещо ме влече нататък, усещам го в кръвта си, в сърцето си. Обичам онези места, обичам реката и безкрайните гори. Такава тишина цари там — такава невероятна красота…
— Виждал съм рисунки от боевете с индианците, приятелю, слушал съм разкази за глада от 1609 година. Индианците са варвари и живеят в ужасна страна, където умираш или от страшен задух, или от леден студ.
— Индианците имат своя култура, различна от нашата, но те също са хора като теб и мен.
Робърт избухна в луд смях. Джейми му хвърли кратък поглед, после сви рамене. Припомни си срещите във Вирджиния, а после и в двора на крал Джеймс I, със заселника Джон Ролф и жена му, индианската принцеса Покахонтас. Разказваха, че тя спасила живота на Джон Смит, предпазила го от жестоката участ да бъде обезглавен от баща й и се гордеела с постъпката си. Джейми с мъка узна, че принцесата е починала на английска земя. Наскоро беше намерил смъртта си и баща й, великият Поухатан, вождът на съюзените индиански племена. Едва започнала, ерата на разбирателство с индианците беше свършила.