Първите заселници, изпратени от Лондонската компания през океана, бяха преживели много лоши дни. Във Вирджиния, на река Джеймс, възникна първото селище, наречено Джеймстаун. Първите групи заселници напуснаха Англия през 1606 година, три години след възцаряването на Джеймс I, три години след смъртта на Елизабет — бурна епоха, известна с великите си откриватели, мъже като сър Френсис Дрейк и сър Уолтър Райли, епохата на великата испанска Армада. При пристигането си във Вирджиния англичаните бяха изложени на непрекъснатите нападения на испанци и индианци. Колонията трябваше да се справя с какви ли не проблеми. Подкрепленията от Англия не винаги пристигаха навреме. Жадни за печалба заселници засяваха прекалено много тютюн и твърде малко жито и зеленчуци. Скоро настана страшен глад, а на всичкото отгоре трябваше да се отбраняват срещу индианците от племената памунки, чикахомини и чийзпийк.
След ужасната първа година положението значително се подобри. Дори след смъртта на Покахонтас и Поухатан мирът, сключен с брака между Джон Ролф и индианската принцеса, остана траен. По-рано в колонията почти не се срещаха жени. Сега обаче все повече мъже вземаха със себе си съпругите си, когато се преселваха в Новия Свят, а компанията поощряваше смели млади англичанки също да прекосят океана. Колонията се разрастваше.
При последното си пребиваване във Вирджиния Джейми беше набил колчета около своя участък земя. Двамата с баща му бяха инвестирали куп пари в Лондонската компания, ала Карлайл Хъндрид, както беше нарекъл имението си, беше подарък от краля, признание за заслугите му в Новия свят.
Участъкът се намираше на брега на река Джеймс, близо до устието, и според Джейми имаше много по-добро разположение от Джеймстаун, Защото беше нависоко, речната влага и блатата не достигаха до него. Красиво имение, снабдено със собствено пристанище. Гъсто обрасло с борове, с множество сочни ливади, огрявано от благодатното слънце. Веднъж Джейми беше застанал на брега на реката, сам с шума на вълните и утихналата земя, и беше усетил в сърцето си дълбока любов към тази нова страна. Тук щеше да се засели завинаги, тук трябваше да отраснат децата му — в Карлайл Хъндрид.
— Това е страна на неограничени възможности — промълви той, обърнат към приятеля си.
— Много бих се радвал да имам поне частица от възможностите ти — отговори с въздишка Робърт. Той беше пропилял цялото си наследство и сега смяташе да тръгне на път с Джейми — с надеждата да срещне богата наследница на възраст за женитба, която ще удостои с внимание благородния му произход и ще си затвори очите пред празната му кесия.
— Ако ме придружиш, ще ти припиша хиляда десетини.
— Хиляда десетини, пълни с борови гори и диваци!
— Там е същински рай, Робърт! Девствена земя, която ще се превърне в култивирана, плодородна градина. — Джейми дръпна юздите на коня си. Бяха стигнали края на града и пътят им беше препречен от погребално шествие.
Една стара женица забеляза двамата ездачи и извика на останалите опечалени:
— Направете път на изисканите господа!
— Оставете това, добра жено! — отговори Джейми. — Пред Бога всички сме равни и не бихме искали да смутим скръбта на тези добри хора.
Жената благодарно кимна и процесията продължи пътя си. Уиндуокър нетърпеливо затропа с крака, ала господарят му бързо го укроти. Беше втренчил очи в костеливата стара кранта, която теглеше каручката. Върху сламата беше положен ковчег с фронтонен капак, изработен така, че долните дъски да се отварят и тялото да падне в гроба. Очевидно семейството беше твърде бедно и не можеше да си позволи дори отделен ковчег, затова използваше дадения им от общината.
Вятърът беше все така леден както през изминалата нощ. Жена в черна наметка следваше погребалната кола, със спусната ниско качулка, гордо изправена, без да пролива сълзи. Само в скованите й движения личаха дълбоко страдание и тъга, така завладяващи, че никой не би посмял да ги сподели.
Двамата приятели бавно яздеха след траурното шествие и Робърт се осведоми:
— Кой е починал?