— Линет Дюпре, сър — отговори старицата. — Известната артистка. И ако питате мен, милорд, само подлият мастър Джон е виновен за смъртта й. Бедната жена беше твърде слаба за тежката работа в гостилницата му. И ако момичето й не се грижеше за нея, щеше отдавна да е попаднала в затвора за дългове.
Джейми я изслуша внимателно и смръщи чело. Силен повей на вятъра свали качулката от главата на облечената в черно жена и той видя коя беше тя — Жаси, крадлата, която го беше запленила миналата нощ.
Струваше му се, че най-после проумява мотивите за постъпката й. Вероятно е искала да открадне пари за ковчег. Или майка й е била още жива и са били нужни пари за лекарство…
— Я виж, красивата келнерка от таверната! — провикна се Робърт.
— Наистина е тя — промълви тихо Джейми.
— Мисля, че не е лошо да я подкрепим в скръбта й.
Джейми си припомни снощните събития и се усъмни, че Жаси би приела помощ от него. Все пак беше взела монетата, ала той не можеше да забрави изпълнения с омраза поглед, който му хвърли на излизане.
Имаше още много неща, които нямаше да забрави — прекрасното младо тяло, меката кожа, гладкото лице с фини черти и високи скули. Това момиче приличаше на нежно цвете и в същото време излъчваше непоколебима вътрешна сила. Тази девойка няма да допусне някой да я подчини на волята си, замисли се развеселено той. После обаче пулсът му се ускори, защото си припомни вълнуващите мигове, когато беше държал в обятията си стройното младо тяло. Не можеше да го забрави. Тази жена беше създадена за любов, тънка и фина, но много добре закръглена на подходящите места, с твърди гърди и стройни дълги крака, с чувствено извити бедра. Беше оставила в сърцето му ненаситен копнеж…
Та тя бе дошла при Робърт, каза си той. Жените никога не знаят кого да се изберат. Робърт не можеше да й даде онова, от което се нуждаеше. Имаше твърде малко пари. Не можеше да получи от него и другото, за което беше отишла, продължи мисълта си Джейми. Тя беше едно невинно момиче, ала нещо в нея му напомняше дивата, неопитомена земя на Новия Свят. В очите й се четеше обещание за изгаряща страст, въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към него.
— Тя няма да позволи да й помогна. — Джейми извади няколко фунта стерлинги от джоба на жакета си. — Настигни я, Робърт, дай й парите и й кажи да погребе майка си в този ковчег.
— Но Джейми…
— Направи това, което ти казах.
Робърт с усмивка вдигна рамене.
— С удоволствие. Може пък с този великодушен жест да спечеля сърцето й. Няма ли да ти е неприятно?
— Вероятно вече никога няма да я видим, затова не ме интересува какво ще си помисли. Накарай я да вземе колкото се може повече пари, за да се прехранва известно време — поне докато си намери по-добро място. Онзи подлец мастър Джон не бива да я мъчи, повече.
— Така е. Ще бъде истинско престъпление да позволим на долен човек като него да посегне на честта на такова красиво момиче. — Робърт слезе от коня, хвърли юздите на приятеля си и си проби път към Жаси през струпалите се на гробищата хора.
Младото момиче беше вдигнало качулката си и Джейми можеше да вижда лицето му. По страните й нямаше и следа от сълзи, големите сухи очи гледаха втренчено пред себе си. Сякаш ледена принцеса съзерцаваше замръзналия свят около себе си. Вятърът развяваше дългите руси коси, същински порой от златна коприна.
Джейми продължи да язди на известно разстояние от траурната процесия, питайки се защо изобщо си губи времето с момиче като Жасмин Дюпре. Тя не само се беше опитала да го ограби и беше много разочарована, че не успя — но и на всичкото отгоре се ужаси, че в Тауъргейт я е повикал той, а не Робърт.
Ако беше казала честно и откровено какво иска, той щеше с готовност да й даде парите. Можеше да бъде коравосърдечен и много добре го знаеше. Ала всичките му приятели и служители много добре познаваха чувството за справедливост и щедростта му. Това момиче просто трябваше да му обясни в какво положение се намира… Сега обаче нямаше смисъл да се залъгва с подобни размишления.
Междувременно процесията се беше отдалечила от града. Един след друг придружаващите я се отделяха. Накрая зад каруцата продължиха да вървят само Жаси, някакъв мършав, дребен старец и красивата Моли. Стигнаха гробището за бедни, където не се издигаше нито един надгробен паметник. Джейми си припомни параклиса в Карлайл, огромните каменни плочи, издигнати в чест на предците му. Тук бяха поставени скромни дървени кръстове, тук-там по някой надгробен камък, но повечето гробове бяха само вледенени хълмчета.
Голяма дупка очакваше погребалната каруца, общ гроб за няколко мъртъвци. В нея вече бяха нахвърляни увити в савани тела. До края на деня щяха да ги последват и други.