— Отишъл си в Лондон, за да придружиш баща си на кралския съвет.
— Не е необходимо да ми вярваш…
— Значи смяташ, че за мен е по-добре да стана твоя любовница? — попита презрително тя.
— Точно така. Тогава би могла да ме убиеш и да останеш неограничена господарка на тази прекрасна къща.
— Би било прекалено хубаво.
— За съжаление и тази мечта няма да се осъществи. Възнамерявам да се оженя.
— О, страхотният лорд Камерън благоволява да си избере съпруга! Надявам се да сте нещастни до смърт.
— Никой не може да ме направи нещастен. Съпругата трябва да изпълни определени цели и толкоз. Трябва да ражда наследници, да изпълнява ролята на домакиня и да подпомага господаря си във всичко. На първо място естествено трябва да се подчинява и да го придружава, където и да отиде. И ако нежността и добротата, които е проявила преди сватбата, се окажат само измамен блясък, ще бъде наказана да си стои сама в къщи, когато съпругът й пътешества.
— Ако ви позволява да се отнасяте с нея по този начин, тя ще бъде най-голямата глупачка на света. А вие не заслужавате нищо друго.
Жаси сърдито се запъти навън, следвана от гръмогласния му смях. Възнамеряваше да чака сестра си пред вратата. Ратаите вече бяха приготвили конете им пред широката входна стълба. Елизабет се появи само след няколко минути и прислужниците им помогнаха да се качат на седлата.
— Къщата е великолепна, нали? — не спираше да се възхищава Елизабет.
— Така е — потвърди Жаси. — Само че е време да си тръгваме.
През нощта сънува ужасен кошмар. Видя се да влиза отново в таванската стаичка на мастър Джон. На леглото беше просната безжизнена русокоса фигура. Жаси коленичи край нея и нададе безмълвен вик, защото лицето на майка й беше изядено от червеите.
Линет вдигна костелив показалец и посочи към дъщеря си. В този миг Жаси осъзна, че под старото одеяло вече не лежи майка й, а самата тя. Също като Линет Дюпре, дъщеря й умираше в бедност и мръсотия.
Страшният сън я преследва дни наред. Ала след една седмица Робърт Максуел й изпрати цветя и ужасът беше забравен. Фантазията й отново се зарея в безоблачното бъдеще. Тъкмо беше в обора, когато пристигна пратеникът, младо момче с дълбоко нахлупена вълнена шапка, което леко накуцваше. Стискаше в ръката си букет рози и непрекъснато се оглеждаше. Очевидно се страхуваше да не го видят.
— Вие ли сте мис Дюпре?
— Да. Какво има?
Момъкът пъхна букета в ръцете й.
— С най-добри пожелания от сър Робърт Максуел. — После стреснато се извърна и хукна да бяга.
Цветята бяха най-прекрасното нещо, което можеше да бъде поднесено на една жена. Жаси веднага отнесе букета в стаята си, положи го внимателно на възглавницата и вдъхна дълбоко сладкия розов аромат. Да, зимата вече си отиваше, пролетта я беше прогонила окончателно. Може би с нея си отиваше завинаги и студенината от нейния живот. Робърт я обичаше. В това не можеше да има съмнение.
Жаси скри розите в единствения подарък, който беше получила от брат си — издание на новата кралска библия.
Дните бързо отминаваха. Празнуваха Великден с дълга божествена литургия и веднага след него започнаха приготовленията за майския празник.
Въпреки че Елизабет нямаше намерение да участва в танците, тя бе обхваната от радостна възбуда. Арендаторите издигнаха великолепно майско дърво, украсено с пъстри панделки. Прислугата трескаво очакваше големия ден, когато всеки получаваше бутилка ром, сребърна монета и топче плат. Едно от селските момичета трябваше да бъде коронясано за майска принцеса, докато титлата на кралица подобаваше само на една единствена дама — Леонор.
Херцогът щеше да вечеря със семейството и благородните гости в голямата трапезария. За прислугата и арендаторите се подготвяше дълга трапеза на двора между оборите и господарската къща. Всички арендатори щяха да носят подаръци за херцога и той щеше да ги приеме отвън, защото от опит знаеше, че става въпрос преди всичко за живи малки прасенца.
Елизабет полагаше всички усилия да утеши Жаси.
— Не се измъчвай, мила. Нищо, че няма да танцуваш. Въпреки това ще бъде много весело. Хенри е наел мечкар, много музиканти и кукловоди.
— Много вълнуващо — промърмори унило Жаси.
Леонор обяви, че ще носи костюм на бял гълъб. Всичките й обожатели трябваше да знаят предварително коя е тя — просто за повече сигурност. Един следобед повика Жаси в покоите си.
— Ужасно ме боли глава — оплака се мрачно тя. — Джейн ми разказа, че умеете да облекчавате главоболието.
— Не съм чак толкова умна — отговори хладно Жаси, която нямаше никакво намерение да оказва каквито и да било услуги на Леонор.