— Ще се приближим до брега и ще хвърлим котва за нощувка — заговори той и подаде далекогледа на капитана. — Не ми се иска течението да ни отвлече още по на север. Така може да загубим цял месец. В началото на есента очаквам жена си. Трябва да подготвя всичко за пристигането й.
— Разбира се, милорд — отговори почтително капитанът и даде заповед на екипажа.
Джейми остана на палубата, докато свиваха платната, за да не позволят на бурния вятър да си играе с тях. Беше облечен като обикновен моряк — с широки панталони и скромен кожен жакет, макар че дрехите му бяха от доста по-изискана материя. Често, когато бушуваха силни ветрове или се изискваше промяна на курса, сам заставаше на кормилото. Обичаше да пътува по море, обичаше да наблюдава развилнелите се стихии. Една от любовниците му беше казала, че е с гореща кръв и цени всичко, което го предизвиква. Сега се питаше дали е имала право.
Погледа, докато сваляха голямото платно, после отиде на задната палуба, където се намираше кабината му. Тя беше разположена над водното равнище и имаше прозорци откъм десния и откъм левия борд. Беше елегантно обзаведена със скъпоценни завеси от дамаска, писалище от черешово дърво, широка койка, скрин и тапицирани с кадифе кресла. Всички мебели бяха завинтени за пода, за да издържат на капризите на морето.
За нещастие Джейми беше сам в тази кабина.
Извади бутилка с уиски от шкафчето на писалището, отпи глътка, отпусна се на койката и затвори очи. Трябваше да я принудя да замине с мен, каза си той. Защо не го направих?
Беше се оженил, защото искаше да си създаде дом във Вирджиния. Искаше да вижда как синовете му секат дървета, как в дивата местност възниква прекрасна тухлена постройка — неговият дом. Искаше и след сто години името му да се споменава като един от основателите на колонията, допринесъл най-много за благополучието и процъфтяването й.
Допря бутилката отново до устните си и потрепери, когато течността опари гърлото му. Да, трябваше да принуди Жаси да тръгне с него. Сигурно щеше да свикне по-лесно с мизерните условия в колонията, ако беше споделяла с него трудностите на пътуването, и щеше да повярва, че може да обзаведе дома им в Карлайл Хъндрид също така разкошно като тази кабина. Може би въодушевлението му от Новия Свят щеше да се пренесе и у нея.
Още от самото начало беше повярвал на обещанието в очите й. Малко преди да я напусне дори беше успял да разпали огъня на страстта в тялото й. Никога не се беше съмнявал, че ще го направи. Нали затова се ожени за нея. И защото я обичаше, както с горчивина трябваше да си признае.
Вероятно беше постъпил зле, като я принуждаваше да прави всичко, което той искаше. Може би ако беше проявил повече нежност, по-лесно щеше да спечели сърцето й. Засрамено си припомни последния път, когато я люби. Беше толкова разгневен от държанието й, че забрави всички нежни чувства и я взе със сурова сила. Споменът за простряната в леглото фигурка сред бъркотията от чаршафи и фусти още дълго щеше да го преследва. Никога жена му не беше му се струвала толкова лесно ранима, толкова крехка и беззащитна, с разбъркани руси къдрици и замъглени от сълзи големи очи.
Е, нали все пак беше разбудил чувствеността й. Беше се уморил да търси ответни чувства за своята страст и почти беше стигнал до убеждението, че се е измамил в нея и наистина се е оженил за една бездушна малка мръсница, неспособна на сърдечна топлота, и се е осъдил на живот, изпълнен с омраза и нещастие.
А ето че последната нощ жена му буквално разцъфтя и отговори на страстта му със същото горещо желание. Макар все още да се отвращаваше от него — вече знаеше поне, че във вените й тече гореща кръв, също като неговата. Замисли се за благородните дами, които се бяха старали да го очароват, за усърдните им майки, които мечтаеха да свържат дъщерите си с третия син на херцог Карлайл. Беше познавал много жени. Някои бяха успявали да го привлекат към себе си — но никоя не намери път към сърцето му. Докато в живота му влезе Жаси, незаконното дете, законната съпруга, която непрекъснато го гневеше. Каква ирония на съдбата! Как можа да се влюби в този дявол в женски образ! Той, гордият лорд Камерън, да бъде омаян от някаква си прислужница в кръчма…
Е, съдбата ги беше свързала завинаги. Може би никога нямаше да успее да събуди любовта в сърцето й. Но да бъде проклет, ако й позволи да мисли за друг. Дори до края на живота си да проклина деня, в който се е омъжила за него — тя щеше да си остане негова жена във всяко отношение. Може би трябваше да вземе пример от Робърт Максуел, да я разсмива и да й прави галантни комплименти. Двамата щяха да бъдат цели три месеца заедно на борда на „Сладкия рай“. Джейми обичаше Робърт, макар твърде добре да познаваше грешките му. Веднъж беше изплатил дълговете му и по този начин го беше спасил от затвора в Нюгейт. Робърт беше много чаровен, но нямаше никакво чувство за отговорност. Новият Свят беше последният му шанс да си изгради почтено и заможно съществование. Баща му не желаеше да има нищо общо с лекомисления си син, ала Джейми беше останал верен на приятеля си и му беше обещал парче земя във Вирджиния.