С мъка си припомни мига, когато беше заловил нежно прегърнатите Робърт и Жаси. Беше сигурен, че жена му никога няма да го измами. Дори тя нямаше да отиде толкова далеч. Въпреки това мисълта за дългото презморско пътуване не преставаше да го измъчва. Корабът не беше голям. Но пък, от друга страна, Робърт трябваше да се грижи за съпругата си, а и Елизабет винаги щеше да е с Жаси.
Грозна сцена изникна пред очите му. Представи си жена си, седнала в скута на най-добрия му приятел, с трептящи закръглени гърди и готови да го приемат бедра. Чу дори веселия й смях. Ала разумът побърза да укроти надигналия се в сърцето му гняв. Това беше само фантазия. Робърт му беше толкова задължен. Колкото и да желаеше Жаси, никога нямаше да се осмели да я докосне. Но ревността не преставаше да го измъчва. Беше събудил страстта на Жаси, но никога не беше успял да я накара да се засмее, а на Робърт това се удаваше без усилия.
Може би наистина трябваше да я ухажва, да бъде по-нежен и мил. Тя го смяташе за арогантен, избухлив и жесток. Ако се постараеше да се представи в друга светлина, може би щеше да я накара да се засмее.
На вратата на кабината се почука.
— Кой е? — извика Джейми.
Влезе капитан Ръскин с широка усмивка под гъстите мустаци.
— Вятърът се обърна благоприятно за нас, милорд!
Джейми скочи, запуши бутилката с уиски и я пъхна в шкафчето, после тръгна след капитана към палубата. Наистина, вятърът духаше от североизток и щеше бързо да отнесе кораба към целта. Към къщи.
Да. В Карлайл Хъндрид Джейми наистина си беше в къщи.
Три седмици по-късно корабът влезе в естественото пристанище, което беше част от земите му. Застанал на палубата, Джейми гледаше към брега и сърцето му се пълнеше с гордост и радост. Когато миналата есен си тръгна оттук, беше изготвил подробни планове за развитието на Карлайл Хъндред и беше дал прецизни указания на хората си. Тогава беше оставил само крепостната стена, палисадата и няколко малки къщи.
Сега сградите бяха много повече. Четирите оръдия, които беше изпратил през пролетта, бяха монтирани върху дървената палисада и трите бяха насочени към вътрешността на страната, а едно — към морето. Макар да се съмняваше, че испанците ще посмеят да ги нападнат, Джейми считаше, че е по-добре да бъде въоръжен. Полята отляво и отдясно на реката бяха ожънати, по крайбрежието пасяха говеда, овце и кози. Зад пасищата растяха тютюн, царевица и жито. В средата на палисадата се издигаше неговата къща.
Първоначално тя представляваше набързо построена сграда от дърво и замазан с глина плет. Междувременно беше пораснала с още един етаж и две странични крила.
— Къщата много се е променила, милорд — обади се капитан Ръскин.
— Наистина. Спуснете котвата, капитане, а после се разпоредете да свалят товара. Дайте двойна порция ром на хората си. Най-после пристигнахме и аз горя от нетърпение да стъпя отново на своята земя.
Двайсет минути по-късно корабът беше на кея. Облян от топлата слънчева светлина, Джейми скочи върху дървения кей, където нетърпеливо го очакваше сър Уилям Тибалт, комендант на десетината войници на Карлайл Хъндрид и в отсъствието на Джейми губернатор на малката община. Двамата бяха стари приятели и още като млади момци бяха водили битки с индианците, както и с испанците в открито море. Уилям беше възседнал бял жребец и водеше коня на Джейми за юздите. Двамата веднага потеглиха към палисадата.
— Е, как вървят нещата? — осведоми се весело Джейми.
— Отлично — ухили се Уилям. Беше тридесетгодишен, с тъмнокафяви очи и руса коса. Беше възхитен от колонията също като Джейми. Не се интересуваше от живота в Джеймстаун, където ставаха непрекъснати борби за власт, предпочиташе Карлайл Хъндрид, когото обичаше като свой. — Работим упорито и смятам, че ожънахме достатъчно пшеница за зимата.
— Младият Том Лейн е първокласен ловец и редовно ни снабдява с диви пуйки. Тютюнът и зеленчуците се развиват отлично. Но сега побързай, Джейми! Мъжете са ти подготвили парад, а отец Стивънс гори от нетърпение да те види. Тази вечер те очаква и друга приятна изненада.
Портата на палисадата стоеше отворена. Тъй като отникъде не се задаваше опасност, хората спокойно влизаха и излизаха, погълнати от работата си. Жените на работниците мъкнеха ведра с вода или кошове с пране. Видимо зарадвани, те поздравяваха Джейми с почтителни поклони. Пред къщата му се бяха наредили войниците, облечени в брони и стоманени шлемове, с дълги пики в ръце. Уилям застана на края на редицата и даде рязка заповед. Мъжете отлично изпълниха военните упражнения, които бяха подготвили. Джейми въодушевено заръкопляска и командващият освободи войниците. Когато лордът обяви, че следобед ще нареди да заколят една от големите свине, които бяха на борда, и да я изпекат на шиш специално за тях, мъжете извикаха гръмогласно ура.