— Какво, по дяволите, беше това? — изръмжа той, скочи и запали една свещ от огъня в камината.
В леглото му лежеше млада жена, гола-голеничка. Облегната на лакът, тя го наблюдаваше развеселено с огромните си зелени очи. Припомни си смътно, че тази вечер беше танцувал и с нея. Казваше се Хопи, около седемнадесетгодишна индианка памунки, която беше приета в поселището, тъй като зелените й очи издаваха смесена кръв. Сигурно беше потомка на някой от оживелите бели от разрушеното селище Роаноук. Джейми не можа да устои на изкушението и впи поглед в стройното медноцветно тяло с гъвкави, пълни гърди. От черната като въглен коса до прашните малки крачета тази жена беше възхитително привлекателна.
— Какво правиш тук? — попита той.
— Желая да ви служа.
Джейми се поколеба. Никога не беше отклонявал подобни покани, а тялото му беше зажадняло за любов. Сигурно щеше да бъде приятно разнообразие да спи с жена, която не го отблъсква, особено с екзотичното създание насреща му, смесица от два различни свята.
Коленичи до матрака и улови ръцете й. Усмихна се със съжаление, защото нещо дълбоко в сърцето му забраняваше да приеме предложението й. Тя не беше Жаси. В очите й липсваше онзи кристалносин пламък, пълните устни не го мамеха, пръстите му не се изкушаваха да помилват младите гърди.
— Аз съм женен.
Хопи смръщи чело. Очевидно не беше срещала мъже, които да откажат приятното приключение поради семейното си положение. Може би наистина съм глупак, каза си Джейми. Ако имах поне капчица разум в главата си, щях да взема в обятията си тази малка индианка и да забравя поне за няколко часа съпругата си.
— Женен? — повтори въпросително Хопи.
— Имам жена.
— Къде е тя?
— Скоро ще прекоси морето, за да дойде при мен.
— Но сега не е тук.
— Не. Въпреки това съм женен за нея.
Хопи се усмихна.
— Сър Тибалт каза да ви изненадам.
Значи Уилям му беше пратил момичето…
— Прекрасна изненада.
Погледът й се плъзна по бедрата му и сякаш замилва интимните части на тялото му. По устните й се появи триумфална усмивка.
— Харесвате ме. Значи ще остана тук.
Джейми се изсмя, вдигна я от леглото и я пусна на пода.
— Много си мила, Хопи, но аз ще чакам жена си.
— Вие сте готов за Хопи.
Тя посегна към бедрата му, но Джейми побърза да улови китката й.
— Недей. Жена ми ще пристигне само след няколко месеца.
— Толкова ли е красива?
— Прекрасна.
— А вие… много ли я обичате?
— Тя ми е жена. Облечи се и си върви. Денят беше дълъг и ужасно ми се спи. — След кратка пауза попита: — Хопи, ти нали разбираш езика на Поухатан?
Индианката кимна. Езикът на съюзените племена на Поухатан принадлежеше към семейството на алгонкуините, индианците, които живееха в северните области. В търсене на път към северозапад много изследователи се бяха сблъсквали с тях. Джейми беше научил някои думи, но предпочиташе да води със себе си преводач. Смяташе скоро да посети земите на им.
— Ако искаш да ми помогнеш, трябва да ме придружиш при Опеханканеф, Хопи.
— Кога?
— Може би след седмица. Имам доста работа тук. Трябва да отнеса писмата и документите от краля в Джеймстаун. Ще дойдеш с мен и после ще продължим навътре в страната.
— О, толкова се радвам, че ще пътувам с кораб! Ще се грижа добре за вас.
— Не е нужно. — Джейми вдигна от пода скромната ръчнотъкана рокля и Хопи без излишна скромност я нахлузи през главата си.
— Въпреки това ще ви служа.
— Благодаря ти. Аз съм женен.
— Може би ви трябват повече жени, милорд.
Джейми се засмя.
— Кой знае… Още не съм сигурен за себе си. Във всеки случай ще работиш за мен.
Най-после остана сам. Отпусна се в леглото, но образът й не преставаше да го преследва. По дяволите, трябваше да я задържи тук, да загаси светлината и да си представи, че държи в прегръдките си Жаси. Не, невъзможно. Прекалено добре знаеше как изглеждат меките коси и твърдите гърди на жена му. Познаваше аромата на тялото й, възбуждащите движения на бедрата й под неговите. Настойчиво й беше повтарял, че няма да го забрави. Дали и тя мислеше за него също така често, както той за нея?
Най-после очите му се затвориха и Джейми заспа дълбоко и непробудно.
След седмица отново се качи заедно с капитан Ръскин и екипажа на борда на своя кораб. Взе със себе си още петима войници, отец Стивън, младия англикански свещеник, и Хопи. Вятърът беше благоприятен и бързо достигнаха Джеймстаун Айлънд. Хвърлиха котва следобед. Градът също беше нараснал с нови редици къщи. Постовете отдавна бяха забелязали „Хоук“ и кралският губернатор вече го очакваше на кея. Поздрави сърдечно, осведоми се за последните лондонски новини и го покани на вечеря.