По време на яденето Джейми размишляваше за изминалите години, за многобройните грешки на Лондонската компания във Вирджиния, за липсата на далновидност в управлението й. Въпреки това колонията се разрастваше. Преди 1619 година тук живееха много малко бели жени. Сега броят им беше много по-голям, сред тях имаше и млади дъщери. Джейми преценяваше, че в Джеймстаун и околните имения белите заселници са около три хиляди. В къщата на губернатора се хранеха със сребърни прибори, в съдове от най-фин порцелан. Первазът на камината беше украсен с делфтски мраморни плочки. Джейми реши също да си поръча от тях. Жаси непременно щеше да ги хареса.
Жаси… Дали ще успее да прогони от съзнанието си русите коси, сините очи и прекрасната й фигура!
Губернаторът настояваше да му гостува, ала Джейми тръгна на път още същата нощ. Бяха му обяснили, че Опеханканеф се намира в Разаурак, една от индианските столици. Купиха няколко коня и малката група напусна Джеймстаун.
Нощем спяха на открито. Джейми се вслушваше в крясъка на совите и другите животни, вглеждаше се в небето през гъстата мрежа от клони и усещаше странен вътрешен мир. Гората шумеше и към обичайните нощни шумове се примесваха нови звуци. Беше сигурен, че Хопи няма да дойде при него. Достатъчно често беше слушала отец Стивън да проповядва за почтеното поведение на младите момичета.
На сутринта откри следи от стъпки и разбра, че индианците наблюдават групата и й позволяват да продължи пътя си. Дали съгледвачите бяха изпратени от вожда? Племената памунки, паспахи, кечоухтан, нансемонд и чийзпийк бяха обединени в съюза Поухатан, а в съседство с тях живееха чикахомини, потомак и монакан. Джейми не знаеше кой следва малката им група, ала усещаше, че не ги заплашва опасност. Въпреки това преди тръгване намести меча на колана си и провери дали ножът е на обичайното си място в ботуша му. Мускетите и пиките не бяха особено полезни в горските битки. За да се дръпне спусъкът, мускетът трябваше да се постави върху здрава основа, освен това зареждането отнемаше много време. Добрите стрелци даваха по четири изстрела на минута, но това не помагаше срещу дивите атаки на индианците, които изскачаха като дяволи от сенките между дърветата. Мечовете и ножовете бяха най-подходящите оръжия.
Стигнаха в Разаурак след три дни. Пресрещнаха ги индиански воини, изрисувани в ярки цветове, изпълниха пред тях дан танц, придружен с луди крясъци, и ги пропуснаха да минат. Джон Смит настоятелно беше посъветвал Джейми да не дава оръжия на индианците. И сега го помолиха за това, но лордът отклони исканията им и те престанаха да го притесняват.
Отведоха го в къщата на вожда, продълговата постройка от млади дървета, чиито клони бяха навързани един за друг и образуваха овален покрив. Другите индиански къщи бяха направени по съшия начин, ала Опеханканеф обитаваше най-голямата.
Вождът изглежда се зарадва на гостите и припомни на Джейми първата им среща, при която белият гост беше съвсем млад момък.
Джейми не разбираше някои неща и Хопи трябваше да превежда. Англичанинът увери, че владичеството на Опеханканеф много го радва. Индианецът се усмихна загадъчно и Джейми започна да се опасява, че ще възникнат някакви проблеми.
По-възрастен от него с десетина години, вождът беше висок, силен мъж с благородни черти на лицето. Очите му бяха черни, носът — дълъг, а скулите силно изпъкнали. Когато покани госта си на вечеря, Джейми заяви, че е съгласен — стига храната да не е приготвена от пленници, които са били убити на кола на мъчението. Опеханканеф отговори през смях, че не е предвидено нищо подобно. Днешният празник бил на сътворението.
Пред къщата му бяха запалени множество огньове. Няколко мъже, само с кожени препаски около бедрата, танцуваха около набитите в земята греди. Отец Стивън се оглеждаше наоколо с известна неловкост и Джейми ухилено му пошепна, че сцената е почти същата като при европейските майски тържества.
— Племето поухатан е било създадено от огромен заек — разказваше Опеханканеф. — Той ни държал години наред в плен и много старици се опитвали да ни освободят. Водили люти битки и най-после заекът ни разрешил да живеем в гората.
Млади индианки внесоха купи със задушено заешко. Всички ядяха с пръсти и топяха соса с царевичен хляб. По-късно към танцьорите се присъединиха голи, изрисувани в синьо жени, с поли от листа около бедрата. Запяха високо някаква песен, която преливаше от чувственост и телата им се залюляха във все по-възбуждащ ритъм. Войниците бяха въодушевени, докато свещеникът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Самозабравилата се Хопи също се поклащаше в ритъма на музиката.