— Много ли сме закъснели?
— Ами да, Ейми се тревожи…
— Няма причини за това. Ей сега ще сляза да поговоря с нея. Впрочем вие се появявате точно навреме. Господарката ви има нужда от вас.
Вратата се затвори с трясък и Моли изтича към паравана, шумолейки с колосаните си поли.
— Мис Жаси?
— Тук съм!
— Какво ви е необходимо?
— Всичко! — извика Жаси и грабна дебелата хавлиена кърпа.
Малко по-късно прислужницата й подаде плътна долна риза и тя побърза да се пъхне в нея. Когато излезе иззад паравана, Моли приятелски се ухили.
— Май заспахте доста късно, а?
— Моли! — промърмори укорително Жаси и започна да навлича фустите си.
Момичето сърдечно се засмя и я прегърна.
— Толкова се радвам, че сте щастлива, мила моя! Още от самото начало знаех, че лорд Камерън е точно мъж за вас. Той е куражлия човек, не е като онзи русия…
— Робърт Максуел?
— Точно той — потвърди Моли, помогна й да облече корсета и започна да го стяга.
— Робърт е прекрасен човек.
— А вие бяхте влюбена в него, нали? Повярвайте ми, аз разбирам от мъже, затова се вслушайте в думите ми — вие взехте по-добрия.
Жаси нахлузи топлата вълнена рокля.
— Вие май не сте наред, Моли. Робърт е толкова мил…
— Значи той все още означава нещо за вас…
— О, да. — Жаси обичаше Робърт, макар и не като съпруг. Би й било невъзможно да го обикне, защото и в прегръдките му никога нямаше да забрави онова, което изпитваше в обятията на Джейми. Все едно дали мразеше мъжа си или не — тя беше станала изцяло негова. Вече не завиждаше на Леонор. Имаше достатъчно проблеми със собствения си съпруг.
Всички бяха събрани в салона около масата за хранене. Леонор и Елизабет, Джейми и Робърт. Когато Жаси слезе и се извини за закъснението, мъжете се изправиха. Робърт Максуел я изгледа многозначително и тя почувства, че се изчервява — нещо, което не убягна от внимателния поглед на домакина. Жаси видя как очите му помрачняха и сърдито отметна глава назад. Тъй като не беше направила нищо лошо, нямаше намерение да търпи ревността му.
Седна начело на масата и похвали Ейми, която беше приготвила отлична закуска — пушена риба, хляб, сирене и прясно издоено мляко. След закуска Джейми обяви:
— Сега ще дам урок по стрелба на Жаси. Утре можеш да се включиш и ти, Елизабет.
— Не мисля, че бих могла да дам дори един-единствен изстрел — отговори плахо момичето.
— Ти сама решаваш.
Жаси много добре разбираше чувствата на сестра си.
— Аз също не съм уверена, че ще се справя, Джейми.
— Да вървим. — Той посегна към мускета си, оставен до камината. Извади от торбичката фитил и го запали от огъня. После изведе Жаси пред къщата, където Ейми вече ги очакваше с кожена торбичка за барут, друга с куршуми и дълга пръчка с извит край. Джейми й благодари, а Жаси с принудена усмивка промърмори, че скоро ще се върнат.
Докато вървяха между хижите на палисадата, често срещаха работници и домакини, които изпълняваха всекидневните си задължения. Всички почтително поздравяваха Джейми и се покланяха пред красивата му съпруга.
— Всевластният господар и повелител, а? — пошушна Жаси.
— Точно така, мила. Никога не го забравяй.
— Как бих могла?
— Не ми харесва блясъкът в очите ти, когато разговаряш с други мъже.
— Само си въобразяваш.
— В никакъв случай.
— Знам, че никога не бива да флиртувам с Робърт Максуел. Иначе ще го убиеш — и мен вероятно също.
— Теб не, любима. Ще изчакам да родиш сина ми, а после ще те насиня от бой и ще те хвърля в някой затвор, където ще имаш достатъчно време да се разкаеш за греховете си.
Дали се шегуваше? Жаси скритом хвърли поглед към него. Познаваше интимните му страни, но все още не беше проникнала в дълбините на сърцето и душата му.
Двамата минаха през портата на палисадата. Междувременно слънцето беше изгряло, есенният въздух беше приятно топъл, а пъстрите есенни листа весело блестяха. Реката течеше по пътя си ослепително синя. В далечината с виждаха работещите на полето мъже, които прибираха реколтата.
— Тютюн — обясни Джейми, проследил посоката на погледа й. — С това печелим парите си.
Жаси се усмихна, без да обръща внимание на думите му.
— Не вярвам, че ще се осмелиш да ме набиеш.
— По-добре не ме поставяй на изпитание! — предупреди засмяно той.
— Не е моя вината, че виждаш неща, които не съществуват в действителност.
Джейми рязко спря.
— А какво да видя, милейди? Къде е действителността?
— Аз… не разбирам за какво говориш — отговори неловко тя и си пожела да не го беше предизвиквала.
— Напротив, много добре знаеш. Ти не ме обичаш, това поне е установено. Да не искаш да ме накараш да помисля, че чувствата ти към нашия чаровен приятел са угаснали?