На Рождество Христово отец Стивън отслужи литургия за всички жители на Карлайл Хъндрид и малкият параклис беше претъпкан от хора. Пяха английски коледни химни и въпреки студа и трудностите на всекидневието заселниците в Новия Свят празнуваха весело и безгрижно.
Елизабет изглеждаше най-весела от всички. В последно време прекарваше часове наред в компанията на сър Уилям Тибалт и в сърцето на Жаси отново се събудиха надеждите за бъдещето на сестра й. Много й се искаше да я види щастливо омъжена.
След божествената служба членовете на семейството си размениха подаръците в салона. Жаси беше приготвила за сестрите си маншони, а за Джейми и Робърт беше ушила кожени жакети. Освен това мъжът й получи риза от най-фината коприна, докарана с „Лейди Дестъни“. Жаси напрегнато наблюдаваше израза на лицето му, докато разглеждаше подаръка си.
— Използвала си най-фините дантели за маншетите и яката. И най-скъпата коприна. Смятах, че ще си ушиеш рокля от нея…
Жаси вдигна рамене и посегна към неговия подарък, златен медальон, окачен на гърдите й.
— Харесва ли ти ризата?
— Много. Кой я уши?
— Аз.
— Никога не съм те виждал да шиеш.
— Нали трябваше да те изненадам. Занимавах се с нея само когато те нямаше. Радваш ли се на ризата?
— О, да. Особено мисълта, че не си използвала за себе си скъпата коприна… Ако не внимаваш, ще започна да вярвам, че си се омъжила за мен не само заради богатството ми. Мислех си, че искаш най-доброто само за себе си.
Кръвта се качи в главата й. Знаеше, че той се шегува, и понеже беше Коледа, не му се разсърди.
— Никога не съм искала най-доброто, поне в материално отношение. Исках просто да не гладувам. Признавам си го. Освен това исках…
— Да?
— О, не е толкова важно… — Жаси бързо се обърна и понечи да се присъедини към другите, ала Джейми я задържа.
— Какво искаше? Кажи ми!
— Джейми, днес е Рождество Христово, имаме гости…
— Бог да ги благослови! Отговори ми сега! Какво искаше?
Жаси вдигна глава и твърдо го погледна в очите.
— Исках да живея — и да не умра като бедната си майка. Сега ще ме пуснеш ли най-после?
Ръката му се отпусна и тя побърза да се присъедини към групата пред камината, където Тамсин свиреше весели мелодии на своята флейта. Леонор и Робърт танцуваха, а Катрин, Пейшънс, Чарити и мисис Лоутън въодушевено аплодираха.
Най-после Леонор се отпусна в едно кресло, останала без дъх.
— Ех, да бяхме сега в Англия…
— Изпитваш ли носталгия? — попита тихо Елизабет.
— Понякога… Тази вечер с удоволствие бих се озовала в Лондон — с осветени, празнично украсени улици, с десетки църкви и биещи камбани. Колко хубаво щеше да бъде, ако можех да вървя из града заедно с всички онези весели, празнично настроени хора… Ако можеше да не се занимавам повече с опушване на месо и да не се тревожа имаме ли достатъчно свещи и дърва за горене. Погледнете ръцете ми! Вече съвсем заприличаха на ръцете, с които Жаси се появи в Самърфийлд Хол. Представете си само — дъщерята на херцог Самърфийлд се унижава да произвежда свещи и сапун!
Всички се засмяха. Жаси уплашено се сви, когато Джейми пристъпи до нея, улови ръката й и я вдигна високо във въздуха. В салона се възцари тишина, замлъкна дори флейтата на Тамсин.
— Тази ръка не е грозна, Леонор. Когато я докоснах за първи път, беше корава и имаше мазоли от слугуването на други хора. И за да послужи за осъществяване на мечтата ми, тя трябваше да си остане корава и мазолеста. Обичам тази ръка. Тя е много силна и в същото време безкрайно нежна. Кажи ми, Жаси, ти също ли усещаш носталгия?
Жаси не разбра странния тон на гласа му. Много й се искаше да изтръгне ръката си, но не посмя в присъствието на другите.
— Аз съм тук, защото такова беше твоето желание.
— Но предпочиташ да живееш в Лондон?
— Където отидеш ти, там трябва да отида и аз. А ти реши да живееш в Америка.
— Толкова ли е просто?
Жаси кимна.
— Ти се погрижи за това. — Без да знае защо, тя трепереше с цялото си тяло. Издърпа внимателно ръката си и Джейми най-сетне я пусна. Оттегли се с обяснението, че е много уморена, и избяга в спалнята.
Тъй като Моли празнуваше Коледа с новото си семейство, нямаше кой да й помогне да се съблече. Жаси бързо се разсъблече и, треперейки от студ, се пъхна в леглото. Погледна медальона, окачен на шията си, и видя гравираното на него име. Камерън. Все още не можеше да осъзнае, че това е нейното име. Внезапно проумя колко много означава то за нея, притисна медальона в шепата си и скоро заспа.
Ала сънят й не беше мирен и спокоен. Точно в коледната нощ кошмарите й се върнаха и по някое време се събуди с писък.