— Жаси! — Вече не беше сама, Джейми беше до нея в леглото и я притискаше в обятията си. — Няма нищо, мила. Всичко свърши. Беше само лош сън. Ти си добре.
Жаси объркано се огледа. Наистина — беше само страшен сън. В спалнята им нямаше нито призраци, нито трупове.
— Много съжалявам, че те събудих — прошепна тя.
— А не съжаляваш ли, че до теб съм аз, а не Робърт Максуел? — попита остро той.
Жаси погледна в очите му, но не видя очаквания гняв.
— Съжалявам само, че те събудих. За нищо друго.
— Тук няма да ти се случи нищо лошо. При мен си на сигурно място. — После отметна косата от лицето й. — По-добре ли си вече?
Жаси кимна. Сърцето й биеше до пръсване, ала в душата й беше вече по-спокойно. Пламъците в камината потапяха помещението в мека светлина и тя беше напуснала окончателно сенчестия свят на страшното нощно мъчение. Джейми се надигна и хвърли нови дърва в огъня. После, треперейки, се пъхна под завивката и привлече Жаси към себе си. Тя положи бузата си на голите му гърди и пръстите й се заровиха в гъстата тъмнокестенява коса.
— Какъв беше този страшен сън? — попита тихо той.
Как да заговори за това? Джейми сигурно почувства колебанието й, защото обхвана с ръка брадичката й и се вгледа в изплашените очи.
— Тук не дебнат демони, Жаси. Разкажи ми какво те мъчи и ще се освободиш от страховете, си.
Жаси потърка буза в топлата му град и зашепна:
— Винаги започва с майка ми.
— Болна ли е?
— Лежи на смъртно легло в таванската стаичка на мастър Джон. Чаршафът е метнат върху лицето й. Още от самото начало знам какво ще намеря под него. Въпреки това нещо ме кара да го отмахна. И виждам мама. Мъртва — от доста време насам. Взирам се в празните очни орбити, а червеите гризат страните й… Гледам я и…
Продължавай, мила.
— Лицето й приема моите черти и ме обхваща страх…
— От какво?
— Не искам да умра като нея — пошепна едва чуто Жаси.
Джейми помълча малко, после попита:
— Майка ти почина в нощта, когато се запознахме, нали?
— Да.
— И ти си искала да купиш лекарство за нея, нали? Или да платиш на лекар? Затова си дошла при мен?
— Да… Трябва да разбереш, че се чувствах привлечена от Робърт. Ако онзи ден не беше толкова щедър, сега мама нямаше да има дори почтен ковчег.
Джейми здраво стисна устни.
— Свърши ли сънят?
— Понякога… продължава — проговори с треперещи устни Жаси.
— Как беше тази нощ?
— Гледам в лицето на мама и изведнъж самата аз се озовавам на нейното място в леглото.
— А аз къде съм?
Жаси с мъка си припомни тазвечерния сън. Видя се да лежи в постелята, притиснала до безжизненото си тяло посинялото телце на мъртвороденото си бебе. Джейми се приближаваше до леглото и безучастно я гледаше. А до него се гушеше Хопи…
— Да, ти също се явяваш в съня ми.
— И какво правя?
— Гледаш ме, сериозен и тъжен.
— Защо?
— Защото… защото до мен лежи нашето бебе. То също е мъртво.
— Жаси! Жаси! — Джейми силно я притисна до себе си. После взе ръката й и я положи върху закръгления корем. — Усещаш ли движенията му? Ето, виж как силно рита! Нашето дете е здраво и силно, ти също. И двамата ще оживеете. Никога няма да допусна да ви се случи нещастие. Имай ми доверие. Ще бъда до теб по време на раждането. И ще се погрижа никога вече да не гладуваш. Нищо няма да ти липсва.
Жаси притисна лице до гърдите му. Никога не се беше чувствала така сигурна — защитена от всички опасности. Внезапно усети колко е уморена Щеше да заспи, без да се страхува от нищо.
— Друго какво сънува? — попита усмихнато Джейми.
— Какво искаш да кажеш, милорд? — прозя се доволно Жаси.
— Сънят май продължава?
— О, да… Ти стоеше над мен и ме гледаше, а до теб беше Хопи…
Джейми избухна в смях.
— Ти все още ревнуваш.
— Ни най-малко!
— Напротив, милейди.
— Е, не бих се учудила, ако потърсиш утеха в прегръдките на Хопи. Нали брачното легло не ти предлага никакви удоволствия…
— Остава още малко. Детето ще се роди в края на февруари или началото на март. Все някак ще издържа дотогава. — При мисълта за предстоящото раждане Жаси отново се разтрепери и Джейми успокоително помилва косите й. — Ще бъда до теб през цялото време — обеща отново той. — Нищо лошо няма да ти се случи.
Жаси му повярва. Усмихна се, затвори очи и само след секунди потъна в дълбок сън без сънища. Джейми остана буден още дълго време, втренчен в заспалото й лице. Тя става по-красива с всеки изминат ден, мислеше си той, и ме омайва с красотата си. Често се чувстваше като болен от любов ученик и не можеше да откъсне очи от нея, докато тя се смееше, мръщеше чело или се занимаваше с многобройните домакински задължения.