Това беше един от най-хубавите моменти в живота й. Подържа бебето на гърдите си още няколко минути, после го подаде на Елизабет, която побърза да го увие в пелените.
— Сега Моли ще те измие и ще оправи леглото, Жаси. После ще се наспиш хубаво.
Очите й вече се затваряха. В полусън усети, че изтриват тялото й с мокра кърпа, после Джейми я вдигна на ръце, за да може Моли да смени бельото. Само след минута заспа дълбок сън, несмущаван от лоши сънища.
Посред нощ я събуди висок, сърдит крясък. Джейми седеше до нея и държеше в ръце почервенялото от гняв бебе.
— Синът ти е гладен — заяви той и Жаси усмихнато пое ревящото бебе.
— Надявам се, че го правя както трябва.
— Разбира се — усмихна се Джейми. — Във всеки случай момчето ни изглежда напълно доволно. Нали виждаш, че суче енергично. Още утре ще го кръстим. Как да го наречем?
— Утре? — Жаси усети как в гърдите й се надига паника — Дали всичко му е наред, Джейми? Не се ли страхуваш…
— Синът ни е здрав и силен. Тамсин изрично ме увери в това. Безсмислено е да отлагаме кръщенето. Трябва да си има име.
— Почти всеки баща желае синът му да носи неговото име.
— Той е и твой син, милейди. Освен това имах впечатлението, че не си кой знае колко доволна от бащинството ми.
Жаси не можа да възрази нищо. Беше много просто да създадеш дете, докато раждането беше много по-трудно.
— Нека се казва Джеймс.
— На краля?
— Не, на баща си. Все пак е първороден син.
— О, това да не е заявка за цяла сюрия дечица?
— В никакъв случай! — изсъска сърдито Жаси и Джейми се разсмя весело.
— Добре тогава. Ще го кръстим Джеймс Даниел Камерън и ще му викаме Даниел, за да не ни бъркат.
— Джеймс Даниел Камерън… Харесва ми. — Жаси нежно целуна тъмните косички на детето. — Обичам те, Джеймс Даниел.
Бебето затвори очи, а тя вдигна поглед към Джейми, който се усмихваше.
— Обикновено лордът подарява на съпругата си нещо много ценно, когато му роди наследник. Ако бяхме в Англия, можех да ти подаря перли, но тук няма такова нещо…
— Не е нужно. Наистина…
— Затова пък имам нещо друго — прекъсна я Джейми и извади от джоба си тънка кожена връв, на която висеше странен амулет. Върху розова мида бяха примитивно изрисувани мъжка и женска ръка, над които светеше слънце — като Бог, който благосклонно наблюдаваше сключените ръце.
Жаси учудено пое украшението и го завъртя между пръстите си.
— Прекрасен е…
— Когато за първи път пристигнах в Новия Свят, се запознах с Покахонтас. Тя беше спасила живота на Джон Смит, макар че беше едва единадесетгодишна. Учудвах се колко се възхищава на белите заселници и колко е великодушна към тях. Тогава още не бях навършил двадесет. Тя ми благодари, че съм попречил на белите да убият Поуан. При втората ни среща ме предпази от войнствени поухатан и ми връчи този амулет. Пазих го през цялото това време и се надявам да означава нещо и за теб — макар да е само заместител на перлите, които непременно ще ти подаря. — Без да я гледа в очите, Джейми внимателно вдигна спящото бебе.
— Джейми…
— Какво?
— Амулетът е прекрасен. Ще го пазя като най-голяма скъпоценност, повярвай.
Джейми усмихнато я изчака да окачи амулета на врата си.
— Моли все още е тук. Ще ни донесе нещо за ядене, а после ще спиш.
— Скоро ще стана.
— О, не, милейди! През следващите дни ти е позволено да напускаш леглото за не повече от два часа. Така каза Тамсин, а аз ще се погрижа да спазваш нарежданията му.
Вратата се затвори и Жаси усмихнато издърпа завивката до брадичката си. Никога не беше вярвала, че е възможно да бъде толкова щастлива.
През следващата седмица Жаси се занимаваше изключително с Даниел. Можеше часове наред да наблюдава личицето му и да сравнява чертите му с тези на баща му. Малкият приличаше на Джейми още от първите дни на живота си, не само по външен вид, а като че ли и по характер, защото понякога оставаше дълго време тих и сериозен, втренчил очи пред себе си, а после внезапно изпищяваше като северен вятър. Жаси упорито твърдеше, че бебето вече се усмихва, макар Моли да настояваше, че е твърде малко за това.
— Само криви устенца, защото има твърде много въздух в стомахчето си — обясняваше тя.
Ала Жаси не й вярваше. Синът й не беше като другите деца, той беше нещо съвсем особено. Когато го притискаше в обятията си, беше безкрайно щастлива. Той представляваше великолепно допълнение на собственото й „аз“ — нещо, което беше липсвало в досегашния й живот.
През тези дни усещаше една единствена липса — Джейми оставаше при нея твърде малко. Не спеше в спалнята, а беше внесъл там кушетка за Моли, която се грижеше за Жаси ден и нощ. На сутринта след раждането се появиха няколко работници и поднесоха на младата лейди прекрасна дървена люлка, украсена с дърворезба и с изрязан герб на фамилията Камерън. Жаси щастливо им благодари, а Джон Танън, предводителят на малката група, произнесе кратка реч.