Но тя не припада. Пищи и освобождава едната си ръка. Удря Моли по ухото, вади я от равновесие и се изтръгва от хватката й. Изправя се на крака, притиснала лицето си с ръка. Кръвта, която шурти от носа й, е тъмна и гъста и за секунди облива пръстите. Тя изпищява отново и пропълзява по-иадалеч от Моли. По подскачането на раменете мога да се досетя, че ридае, но едва я чувам, оглушала от тътена в ушите си.
„Моля те, загуби съзнание."
Моли изритва Кристина в ребрата и я просва по гръб. Ал се освобождава от захвата на пръстите ми и ме притиска кьм себе си. Стискам зъби, за да не се разрева. Първата нощ никак не ми беше мъчно за Ал, но все още не съм станала напълно безсърдечна. Като гледам как Кристина притиска гърдите си, ми идва да се втурна между нея и Моли.
- Спри! - вие Кристина, когато Моли замахва с крак да я ритне отново. После протяга ръка. - Спри! Аз съм... -закашля се, - аз съм победена.
Моли се усмихва победоносно, аз въздъхвам облекчено. Ал също въздъхва, гръдният му кош се надига и спуска, опрян в рамото ми.
Ерик тръгва към центъра на ринга бавно и застава над Кристина със скръстени ръце.
- Извинявай, какво каза? Че си победена ли? - тихо проговаря той.
Кристина се изправя на колене. Когато отлепва ръка от пода, дланта й оставя ален отпечатък. Притиска носа си, за да спре кръвоизлива, и кима.
- Ставай! - казва равно тои. Ако вместо това се беше разкрещял, едва ли щях да усетя как всичко в стомаха ми се надига и напира да излезе навън. Ако се беше разкрещял, щях да знам, че по-страшно няма да стане. Но неговият глас остава тих и думите са подбрани точно на място. Тои стиска Кристина за ръката, вдига я на крака и я повлича към вратата.
- Следвайте ме! - нарежда иа нас, останалите.
И пие се подчиняваме.
В гърдите си усещам тътена на реката.
Застанали сме близо до парапета. Ямата е почти пуста; наближава пладне, макар да имаме чувството, че дни наред е само нощ.
Но дори да имаше хора наоколо, едва ли щяха да помогнат на Кристина. Първо сме с Ерик. После Безстрашните имат други правила - за тях бруталността не е нарушение.
Ерик запраща Кристина към парапета.
- Прескочи го! - нарежда.
- Какво? - Казва го, сякаш очаква той да се смили, но широко отворените й очи и пепелявото лице говорят друго. Ерик няма да отстъпи.
- Прехвърли се през парапета! - повтаря Ерик, произнасяйки отчетливо всяка дума. - Ако оцелееш, увиснала над бездната пет минути, ще ти простя малодушието. Ако ли не, няма да ти разреша да продължиш инициацията.
Парапетът е тесен, от метал. Мокър е от водната мъгла над реката, студен и хлъзгав. Даже Кристина да има смелостта да се провеси от него, едва ли ще удържи пет минути. Или ще предпочете да остане безкастова, или рискува да умре.
Затварям очи, представям си я как пада върху назъбените скали долу и потръпвам.
- Добре - казва тя, гласът й трепери.
Достатъчно висока е, прехвърля крак през парапета. Коленете й треперят. Опира пръстите на стъпалото си о ръба, докато прехвърля и другия крак. Застава с лице към нас, отрива длани о панталона си и толкова здраво стиска парапета, че чак кокалчетата й побеляват. После провесва единия крак през ръба. След това и другия. Виждам лицето й през решетките на преградата. То издава решителност, устните са здраво стиснати.
До мен Ал настройва часовника си да отчита времето.
През първата минута и половина Кристина се справя добре. Пръстите й здраво стискат парапета и ръцете й не треперят. Започвам да вярвам, че ще се справи и ще покаже на Ерик колко е бил глупав да се съмнява в нея.
Но после реката се блъска в скалата и зад гърба на Кристина бликва пяна. Лицето й се удря в преградата и тя изкрещява. Ръцете й се изплъзват и остава да виси само на крайчетата на пръстите си. Опитва да се хване по-здраво, но сега ръцете й са мокри.
Реша ли да й помогна, Ерик ще ме принуди да споделя нейната съдба. Дали да я оставя да падне и да се пребие, или да се примиря, че ще остана безкастова за цял живот? Кое е по-малкото зло: да наблюдаваш безучастно някой как умира, или да бъдеш изгнаник и бедняк?
Моите родители не биха се колебали как да отговорят на този въпрос.
Но аз не съм като моите родители.
Доколкото ми е известно, откакто сме дошли, Кристина не е плакала нито веднъж, но сега лицето й се сгърчва и тя издава ридание, по-силно от рева на реката.
Нова вълна се удря в стената и пръски покриват тялото й. Една от тях опръсква бузата ми. Ръцете на Кристина отново се изплъзват и този път едната изпуска парапета, тя остава да виси на четири пръста.
- Давай, Кристина! - казва Ал, ниският му глас е изненадващо силен. Тя го поглежда. Той пляска с ръце. - Хайде, давай, хвани се пак! Ти можеш! Дръж парапета!