— Така-а! — рече той, след като отпи одобрително глътка. — Утре се изкачваме на белите скали — нос Хърманс, голямата колония на рибояди. После слизаме по урвата…
— Един момент! — прекъснах го аз. — Каква урва? Никой нищо не ми е казвал за урва!
— Обикновена урва — продължи разсеяно Джонатан. — Там се въдят най-различни птици — кайри, тупици, трипръсти чайки и други. Една от най-големите колонии на морски птици в Северното полукълбо.
— Е, и какво за тази урва? — наблегнах аз, за да не се отклоняваме от въпроса.
— Ами нищо, трябва да се спуснем по нея — обясни той. — Иначе няма да можем да снимаме филм за птиците.
— Колко е висока?
— Малко — измънка уклончиво Джонатан.
— Колко?
— Ами около… сто и петдесет — двеста метра — отговори той и като видя гримасата ми, бързо добави: — Слиза се по много удобна пътека. Пазачите постоянно вървят по нея.
— Господин Харис, предупредих ви, че страдам от световъртеж, нали?
— Да.
— Знам, че е съвсем нелепо страдание, но не мога да се избавя от него. Сложа ли нови подметки на обувките си, ходя като замаян най-малко две седмици. Зле си патя от тази болест.
— Съчувствам ти — излъга Джонатан. — Но няма да имаш никакви проблеми. То е от лесно по-лесно — като търкаляне на бъчва по надолнище.
— Не мога да не те поздравя за избора на метафората! — подметнах злъчно.
На другата сутрин, за обща изненада, облаците бяха изчезнали и над нас се ширеше синева почти като средиземноморския небосвод. Джонатан сияеше.
— Великолепен ден за снимки! — възкликна той и ме погледна глуповато през очилата си. — Как се чувстваш?
— Ако искаш да разбереш дали нощес по чудо съм се отървал от виенето на свят, отговорът е отрицателен.
— Не бой се! — малко притеснен каза Джонатан. Честна дума, пътеките са идеални. Постоянно слизат по тях хора и досега никой не е пострадал.
— Ще се пукна от яд, ако стана първата жертва.
Пътувахме с автомобил, докъдето имаше възможност, а после тръгнахме пеша по склона, потънал в пирен и смарагдовозелена трева, към големите стръмнини на Хърманс. Из пирена росянки невинно издигаха лепкавите си главички, готови да похитят и „погълнат“ някое насекомо — като безброй миниатюрни октоподи из оплетените коренаци и стъбла. По поляните, заприличали на игрища с грижливо „подрязана“ от пасящите овце трева, се стелеше „снежната“ покривка на избуяла пушица. Вървяхме през нея и вятърът я пръскаше на хиляди „заешки опашчици“, трепкащи от белота по склона.
Над нас, разперили големите си крила, се виеха тъмношоколадови птици — фрегати и зорко ни следяха — малките им се криеха из пирена. Попаднахме на едно от тях. Приличаше на пиленце в светлокафяв пух, главата и клюнът му бяха черни, имаше големи и тъмни сантиментални очи, изобщо беше очарователно. Лий и аз се опитахме да го хванем. То побягна, клатушкайки се като пате из пирена, а майка му и баща му започнаха да ни атакуват отгоре — наистина внушителна гледка. Стрелкаха се към нас с огромни разтворени крила, а в перата им свистеше вятърът приличаха на странни кафяви „Конкорди“. В последния миг се издигаха на метър — два от главите ни, описваха кръг и отново нападаха. Лий успя да улови малкото и те се насочиха към нея. Фрегатите могат с удар на крилото си да свалят човек на земята и затова грабнах отрочето им от ръцете на Лий. Вече се спускаха все по-ниско до главата ми и съвсем близо чувах свистене на крила. Отначало при всяка атака се навеждах инстинктивно, но разбрах, че ако размахвам ръце, когато са на три-четири метра от мен, веднага се оттеглят.
— Хайде да те снимаме „глас в камера“, като разказваш за фрегатите и държиш в скута си прелестното им „бебче“! — продължи Джонатан.
Нагласиха камерата и окачиха скрит микрофон на врата ми. Двете големи птици съвсем обезумяха и удвоиха атаките си срещу мен и камерата, достигайки опасна близост. По даден знак, че всичко е готово за снимане, клекнах в пирена с малкото в скута си. Тъкмо отворих уста за блестяща лекция за живота на фрегатите, когато то внезапно се изправи, клъвна ме по корема и аз изгубих нишката на мисълта си. После шумно и обилно обля колената ми с редки курешки.