— Господи — прошепна Дамита и коленичи до брат си. — Тя сигурно е била майка му — протегна ръка и погали твърдата козина. — Сега и то като нас е сираче.
— И е гладно — каза Тимоти и внимателно взе котето в ръце. — Мога да се обзаложа, че майка му е дошла в лагера, за да се опита да открадне месото от огъня и да нахрани малкото си.
— Възможно е — съгласи се Дамита, стана и се приближи заедно с брат си до огъня, където месото стоеше в дървените чинии. Приседна на земята. Момчето взе малко месце от чинията си и започна да храни котенцето. Сърцето й се сви още по-силно, като видя как прегладнялото коте, изпълнено с доверие, нетърпеливо ядеше от ръката на Тимоти.
— Искам да взема животното със себе си — Тимоти погледна умолително сестра си.
— То твърде скоро ще порасне — каза Дамита и отново протегна ръката си, за да погали доверчивото животно, мъркащо като истинска домашна котка.
— Но дотогава бих искал да се грижа за него — прошепна Тимоти.
В очите на сестра му бликнаха сълзи. Тя бе радостна да види благородството у брат си, който само минути преди това бе искал да се покаже груб и недосегаем. Дамита посегна несъзнателно да погали косата му, но се спря и скръсти ръце в скута си, докато го наблюдаваше.
— Добре, можеш да задържиш животното, ако Железния облак се съгласи — меко каза момичето.
Индианецът бе застанал на няколко крачки от тях и не откъсваше поглед от трогателната сцена, очите и сърцето му попиваха всичко. Постоя още минута и влезе в лагера. Коленичи до Тимоти и погали малкото коте.
— Уахо-дъ-ги — сирачето е твое, докато не стане опасно за моите хора — каза вождът и кимна с глава. Обърна котенцето по гръб на земята. — Котка е. Когато порасне, готви се да се сбогуваш с нея. Нито едно животно не бива да остава без себеподобните си.
— Много съм ти благодарен — засия Тимоти и погали котето, като го гледаше с възхита. — Понеже си бебе, ще те нарека Бейби.
Дамита се изправи до Железния облак и докато брат й бе изцяло погълнат от новото си приятелче, те размениха една открадната целувка.
След това седнаха и започнаха да се хранят.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Спаха непробудно през цялата нощ. После отново тръгнаха на път, без да спират. Докато яздеха в ранните утринни часове през гористата местност, долавяха пробуждането на птичките.
Сянката на птица с дълги крила се плъзна тихо над тревата. След миг късоух бухал кацна в клонака и двойка кукувици се обадиха от дървото над тях. После ранобудна чучулига изпя първата си утринна сладка песен.
Зазоряваше се. Светът сякаш бе обвит в сива пелена. Небето неясно се очертаваше и не можеше да се определи дали денят ще е облачен или слънчев.
Най-сетне видяха лагера на омахите. Аромат на вкусни ястия се носеше във въздуха от големия огън на открито.
Железния облак доближи жребеца си до коня на Дамита:
— Ето, това са моите хора — каза й, като нежно я докосна по лицето. — А вече и твои, Бяла върба.
Развълнувано от непрестанното внимание на Железния облак, сърцето на момичето се сви от радост и силно заби. Вече бе започнала да свиква с новото си име, в действителност го намираше особено красиво. Дамита беше престанала да прикрива от Тимоти чувствата си към Железния облак. Нямаше сила, която да я накара да скрие любовта си към прекрасния вожд на омахите. Брат й не можеше да не забележи това от начина, по който тя гледаше индианеца или произнасяше името му.
Изведнъж се изплаши и миглите й трепнаха:
— Но ти гледаш на мен и на брат ми различно от хората ти — каза момичето. — Какво ще стане, ако те не ни приемат, ще направят ли живота ни непоносим?
— Думата ми тук е закон — твърдо каза вождът на омахите и стисна зъби.
— Но, Железен облак, твоето племе напусна земята на дедите си заради злините, причинени им от белите хора — разтревожено каза Дамита. — Дали ще ни отбягват заради цвета на кожата ни?
— Да, някои от тях ще се държат така — каза Железния облак. — Но след време ще свикнат с вас и ще ви приемат. Ще трябва да го сторят, тъй като аз ще им заповядам! Ако не го сторят, ще им заповядам да го направят.
Вождът гледаше оживлението, царящо в лагера. Беше горд да види, че хората му вече са разбрали, че животът тук е далеч по-добър без правителствения агент от форт Калхуун. В новите земи имаше много дивеч, затова бе убеден, че омахите са доволни. Те се смееха и се закачаха помежду си. Дори и децата, докато играеха и се въртяха около огъня с кучетата, бяха по-радостни и изпълнени с очакване.
Дамита проследи погледа му и страхът й намаля, тъй като всички изглеждаха доволни от напускането на Небраска. Тя разгледа едно по едно лицата на индианците, но не можа да открие никой с угрижено изражение. Вероятно бяха живели толкова зле под управлението на агентството, че сега всичко друго бе по-добро за тях.