Мислите й я отведоха към Джонатан. Мъчеше се да си представи как е реагирал, когато е разбрал за тяхното отсъствие. Дали е изпратил отряд разузнавачи да ги търсят? Или просто е приел факта, че са си отишли и е останал доволен, че може да се отърве от отговорността за тях.
Би трябвало да знае, че те не са избягали сами. Той добре познаваше Дамита, за да допусне, че тя ще изостави сандъците с дрехи, освен ако не е принудена да го стори. Всички спомени за родителите й бяха в тези куфари.
Обзе я странното чувство на празнота, като си помисли какво ще стане сега с тези реликви. Те нямаха никаква стойност за Джонатан. Той щеше да ги продаде или просто да ги изгори.
Във всеки случай, беше ги загубила завинаги и нямаше да има повече възможност да се теши с тях, когато изпитваше тъга по родителите си.
— А сега нека отидем при хората ми — каза Железния облак и дръпна поводите на жребеца си, който потегли в бърз тръс през гората. — Хубаво е, че съм пак при племето си. Страхувах се, че съм ги напуснал за твърде дълго време. Мисля, че разубедих хората, които не бяха съгласни с моя план, но може и да имам още противници. Именно тези, които бяха против мен, биха могли да разубедят хората ми, като ги обезверят точно сега, когато трябва да продължим пътя си към Илинойс. Омахите искат нормален живот и аз им го обещах. Надявам се да не загубят вярата си, преди да сме пристигнали в земята на нашите мечти и упования.
— Струва ми се, че твърде много очаквате от Илинойс — каза младата жена, страхувайки се, че е права. — Как можеш да си сигурен, че ще намерите земя и самостоятелност там?
Тя добре знаеше, че едва ли има останали земи в която и да е част на страната, които да не са под властта на белите хора. Не можеше да си представи, че нещата стоят по-различно в Илинойс.
— Моите воини отидоха и с очите си се убедиха, че в южната част на тази огромна земя — Илинойс — няма фортове или агенти наблизо, които да ни създават проблеми, каквито имахме в Небраска — каза Железния облак. — Няма отново да ни затворят в резерват. А и надзорникът на индианските племена, пред когото се отчитат подчинените му чиновници, агентите, е в Сейнт Луис, достатъчно далеч от Илинойс, за да сме спокойни. Той е назначил братовчед ти във форт Калхуун. Това не го прави по-добър в никакъв случай. Не бих искал да имам работа с този човек или с когото и да било като него. В Илинойс, струва ми се, няма да нося на плещите си подобен товар.
— Надявам се нещата да потръгнат така, както си ги намислил — тихо прошепна Дамита. — Аз напълно поддържам идеята ти, Железен облак.
Когато се приближиха до бивака на омахите, кучешкият лай стана по-силен. Изведнъж Дамита усети, че нещо става от лявата й страна, където яздеше Тимоти. Той носеше дивото коте в провесена през рамото му кожена торба, специално направена за тази цел от Железния облак.
Тя се огледа бързо наоколо и отвори уста в почуда, като видя как Бейби успя да се измъкне от торбата, скочи на земята и тромаво се отправи към разлаяните кучета.
— Не! — извика Тимоти, като размаха ръка във въздуха. — Не, Бейби! Върни се! Кучетата ще те разкъсат на парчета!
Дамита хвърли бързо поглед към Железния облак.
— Железен облак, направи нещо! — отчаяно изпищя момичето. Толкова силно се бе привързала към котенцето.
Вождът смръщи вежди, пришпори коня си и препусна към котето, което бе привлякло вниманието на кучетата от лагера, които се спуснаха вкупом към него.
Когато настигна Бейби, индианецът се приведе ниско от едната страна на коня си и го грабна в момента, в който кучетата се нахвърлиха с бесен лай срещу тях.
Тимоти и Дамита яздеха редом с него. Железния облак пъхна котето в ръцете на момчето, след това извади пистолета от кобура на седлото си и гръмна няколко пъти във въздуха. Кучетата заотстъпваха, като виеха от страх.
Железния облак прибра пистолета, погледна първо Дамита, след това и Тимоти:
— Ето от това идват неприятностите, когато държиш Бейби като домашно животно — прегракнало каза той. — Тя обича игрите, но не и кучетата!
После се отдели от тях, за да пресрещне воините, които бяха чули изстрелите и възбудения лай на уплашените кучета и бяха тръгнали с оръжието си, с лъкове и стрели, за да открият причината за тази суматоха. Когато индианците видяха Железния облак, те се спуснаха към него, а той спря коня си.
— Пътешествието ти е било спокойно! — каза един от тях, като докосна ръката на вожда, сякаш той бе божество. — Ще изразим благодарността си на Уакода за неговото благоволение!