— Не се безпокой толкова — каза той. — Ще намеря брат ти. Познавам добре изкуството на преследването. Ела! Заедно ще го намерим.
— Но наоколо е толкова тъмно — проплака Дамита, бършейки сълзите, които капеха от очите й. — Никога няма да го намерим.
Железния облак се приближи и коленичи до огъня. Тя беше видяла факлите, лежащи наблизо, но не се бе замислила за тях до този момент. Със затаен дъх Дамита наблюдаваше как индианецът взе един светилник и запали върха му. След това тичешком го последва, когато той бързо се понесе през лагера, като държеше факела ниско, тъй че да има възможност да различи следите на Тимоти.
Когато намери по пътеката стъпкани листа и трева, следи, които не бяха от него и Дамита, след като се разделиха и се върнаха в лагера, той се усмихна.
— Независимо че е малко момче и е само на петнадесет зими, брат ти и дивата котка, която сигурно носи със себе си, са достатъчно тежки, за да оставят дирята, която ще следваме — каза той окуражително. — Следвай ме! Скоро ще намерим и ще върнем Тимоти в лагера.
Суматохата бе разбудила някои от хората и няколко войни последваха бързо Железния облак и Дамита. Вождът си даде сметка за опасността, надвиснала над тях, при отделянето на една толкова голяма група от стана. Той изгледа строго хората си.
— Добре е, че се притесняваше и искате да помогнете в издирването на бялото момче — извика той, като държеше високо факела, осветявайки енергичните лица на индианците. — Но не е разумно да напускате лагера по това време. Останете тук. Вие най-добре ще помогнете на вожда си, ако тази нощ останете с децата и жените си и ги пазите. Има хора, които са заплаха за отиването ни в Илинойс. Трябва да сме готови, ако ни открият.
— Ще сторим онова, което искаш от нас — каза един от мъжете, след което погледна Дамита. — Брат ти е прекрасно момче. Уакода ще те заведе при него.
— Благодаря ти! — бе единственото, което Дамита можеше да каже в този момент, преглъщайки задавящите я ридания.
Младата жена бе искрено трогната от индианците и отношението им към нея и брат й, докато в действителност бе очаквала тяхната омраза.
Тя бе роднина на този, когото всички ненавиждаха. Бе мислила, че всеки път, когато видеха цвета на косите, на кожата и очите й, те ще си припомнят за всичко, което бяха загубили с пристигането на белите войници и заселването им в прекрасната им земя.
Бялата жена бе очаквала сурово отношение към нея, а не такова всеотдайно и искрено благородство.
— Бяла върба, нека продължим нашето дирене — подкани я Железния облак, след като войните се обърнаха и тръгнаха към спящия лагер. — Не вярвам Тимоти да е отишъл много далеч. Гората е тъмна. Бухали се таят в клоните и са много страшни в мрака. Всичко, което можеш да видиш, са огромните, пронизващи очи на птицата. Ако не си индианец, израсъл с нощните птици, те могат здравата да те изплашат, особено ако си на годините на Тимоти.
Дамита повдигна роклята си, като стъпваше върху нападалите клони и преплетени диви лози.
— Защо е избягал? — раздразнено произнесе тя гласно. — Защо, Железен облак?
— Някаква глупава причина, мисля си — отвърна й той, като внимателно се вглеждаше напред. Очите му оглеждаха почвата под дърветата и около реката. — Не се тревожи толкова. Скоро ще го намерим. Тогава ще разбереш защо е напуснал лагера.
— Поне е взел одеялата със себе си — каза Дамита с дълбока въздишка. — И Бейби. Така не е съвсем сам, пък и няма да студува. Но нищо друго важно не е взел със себе си — изведнъж тя разтвори широко очи: — Пистолетът! — рече в скоропоговорка. — Дали е взел със себе си пистолета, който ти му даде.
— Той е умно момче — успокояваше я Железния облак. — Можеш да си сигурна, че е взел пистолета със себе си, за да се защити при нужда.
— Надявам се на това — каза Дамита, поспря се колебливо, когато през една пролука в дърветата, не много далеч, забеляза нещо увито край реката.
Тя се спусна бежешком, сълзите течаха от очите й. Когато видя Тимоти, увит в одеялото си, и Бейби, сгушила се до него в съня си, тя падна на колене, прегърна и двамата и остана така дълго, дълго.
Изведнъж Тимоти се разбуди. Въздъхна, след това погледна сестра си със сънените си очи:
— Сестричке! — каза той с треперещ глас. — Когато не ме намери в лагера, много ли се уплаши? Не бих искал. Наистина!
Железния облак коленичи до момчето и Дамита. Заби факела в земята така, че ветрецът да разпалва пламъка му. После се наведе над Тимоти: