— Казваш, че не си искал да тревожиш с изчезването си Дамита? — дрезгаво каза той. — Тогава защо го направи, като знаеше, че ще я разгневиш?
— Направих го заради хората ти — отговори момчето развълнувано и извърна глава, за да се изкашля в шепата си, докато Бейби се прозяваше и почесваше с лапа ухото си, сякаш нищо не се е случило.
— Какво искаш да кажеш? — Дамита изчакваше брат й да спре да кашля. Тя хвана с две ръце лицето му, като се мъчеше с очи да прочете отговора. — Какво общо има племето на Железния облак с твоето бягство?
— Сестричке, не знаеш ли? — попита унесено Тимоти. — Та ти почти си доктор. Би трябвало да знаеш, че съм в началния стадий на болестта. Не видя ли колко отпаднал бях през целия ден? После, когато започна сухата кашлица тази вечер, аз вече знаех, че трябва да се изолирам от хората на Железния облак — като тебе, когато се разболя.
— Морбили? — Дамита пребледня. Тя докосна челото му и се отдръпна, след като осъзна, че има висока температура. Почувства как вълна от страх се надига в нея. — О, Господи! Надявах се ти да се предпазиш — тя го притисна до гърдите си и се обърна към индианеца:
— Какво ще правим сега? Той е болен! Ти не можеш повече да отлагаш пътуването си заради брат ми нито с ден повече! Много са опасностите, които те грозят! Какво ще правим?
Вождът постави свободната си ръка върху рамото на момчето:
— Първо, позволи ми да кажа, че брат ти е проявил смелост с постъпката си тази вечер — каза той и почувства, че Тимоти вече е заличил лошия спомен за това, че бе позволил на Бялата върба сама да напусне лагера.
Този млад човек, когото искаше да научи да бъде омаха, имаше високия дух на истинските войни. Той бе влязъл сам в гората. Бе рискувал живота си, за да спаси може би много от хората му. Да, реши вождът, всичко лошо бе поправено от смелото бягство на Тимоти в гората тази вечер.
— Що се отнася до плановете ни да продължим — Железния облак се отстрани от момчето и скръсти ръце на гърдите си, — ще бъде същото, както с теб. Той ще пътува на шейна на безопасно разстояние от останалите. Нямаме никаква причина да отлагаме повече.
Дамита остави брат си и се приближи до индианеца, като го хвана за ръката.
— Железен облак, независимо от това, че Тимоти ще пътува отделно от твоите хора утре, какво ще правим с деня, който е отминал? Той е бил с тях. Сигурно доста от тях са заразени.
— Ти също бе сред хората, преди да се разболееш — каза вождът и нежно улови ръката й в своята. — Но нито един от моите хора не пострада, нали?
— Не — тихо каза момичето. — Само Тимоти. Но може да не са толкова късметлии втория път.
— Ако това е така, ще бъде най-добре да се преборим с болестта — отсече Железния облак, без да се усмихва, тъй като дълбоко в себе си бе твърде загрижен за хората си.
Всеки ден бе изпитание за тях. Ако не попаднеха в клопката на белите хора, то грозеше ги разпространението на опасната болест, която можеше да ги покоси! Да. Като гледаше Тимоти с неговата невинност, той не би могъл да ги упреква — него и Бялата върба — заради новата пречка, пред която ги бяха изправили. Нямаше къде да се скрият от нея. Ако им беше писано да се случи, то така щеше да стане.
— Чувствам се така виновна — каза Дамита, загледана над рамото на болното момче. — С присъствието си брат ми и аз поставихме цялото ви племе на излишно изпитание.
Железния облак повдигна брадичката й и обърна лицето й към себе си.
— Забрави ли, че аз бях този, който доведе теб и брат ти сред моите хора? Ако някой заслужава обвинение, то това съм аз. Не мога никого да виня, освен съдбата. А сега, нека се върнем в лагера. Можем да отделим Тимоти от хората ни и да ги предупредим за болестта му. Рано утре сутринта ще го сложим на носилка. Ще пътува далеч от останалите, най-отзад. Ти ще яздиш редом с него и ще се грижиш за момчето. Аз ще съм с вас, за да съм сигурен, че сте в безопасност.
Дамита го погледна за момент. Беше дълбоко трогната от непрестанното му внимание към нея и брат й. След това го прегърна и силно се притисна до него.
— Благодаря ти за всичко! — тихо каза младата жена. — Дали ще мога да ти се отблагодаря някога?
Железния облак погали косите й, които стигаха до тънкия й кръст, и се докосна до лицето й така, че да прошепне тихо в ухото й думи, предназначени единствено за нея:
— Аз те отвлякох и насила те накарах да яздиш върху коня ми, а сега ти ми благодариш? Бяла върба, ти промени значението на думата „пленник“. Аз би трябвало да те попитам как да ти се отплатя — той млъкна, а жената усещаше само топлия му дъх до ухото си. — Има много начини да изразим благодарността си — от моя и от твоя страна.